И после търпеливо им помагаше с тези писма. Едва години по-късно Анна беше осъзнала, че по този начин баща ѝ се беше опитвал да научи децата си на своя роден език. Когато беше малка, това не ѝ харесваше, но когато порасна, се изпълни с огромна благодарност към него заради постоянството и упоритостта му. И ето че за пореден път този ден чувствата се надигнаха към гърлото ѝ и започнаха да я задушават, а тя се подготви за още едно пътуване в миналото и дръпна златистата панделка…
Девета глава
През годините Анна неведнъж и два пъти беше имала поводи да изпитва благодарност към баща си за дългите часове, в които търпеливо и упорито се беше старал да я научи на родния си език. Ала никога до този момент благодарността ѝ не беше толкова силна, както в това съдбовно утро в къщата на любимата ѝ леля. Думите в тези писма обаче нямаха нищо общо с неумелите сричания на четири малки деца до тяхната неомъжена леля. Това бяха думи, наситени с изгарящата страст на млад мъж към неговата любима. Тънката като вестник хартия беше пожълтяла от годините, мастилото беше синьо, а ръкописът — дело на истински калиграф. Словата бяха вдъхновени от Ерос, водил ръката на човека, който ги беше писал. Писмата бяха подредени в хронологичен ред — това, което беше най-отгоре в купчината, очевидно беше едно от първите.
Анна го отвори и зачете:
2 май 1937 година
Любов моя,
С всеки изминал ден ми липсваш все повече и повече. Това е същинско мъчение, доживотна присъда! Как да живея толкова далече от теб? Няма да оцелея без твоята любов, без изгарящите ти целувки. Всяка нощ, преди да заспя, вдигам очи към небето. Стоя на палубата и се взирам в звездите, мисля за теб, любов моя, живот мой! Предполагам, че ти правиш същото и така за момент, чрез някоя далечна галактика с теб пак сме свързани. Обичам те, моя Урания, ти си моето небе и моите звезди! Ти си целият ми свят!
Заспивам с твоето име на устните си, като си представям, че си пак в обятията ми като в онази пещера на плажа… Животът ми е празен и пуст без теб. Целувам устните ти хиляди пъти и копнея да почувствам меката ти кожа още веднъж до моята…
Сякаш изпаднала в транс, Анна не беше в състояние да отлепи очи от написаното и продължи да чете. Писмо след писмо все същата страст, все същата изгаряща любов. Писма за любов, самота и копнеж. Кратки разкази за живота на борда на един кораб, описания на далечни пристанища и градове. Всяко писмо носеше дата — писмата обхващаха период от над две години, от 1937 до 1939 година. И винаги започваха с обръщението „Любов моя“.
… Днес корабът ни акостира в Кардиф, столицата на Уелс, Великобритания. След красотите на Средиземноморието този град изглежда сив и непознат! О, любов моя, така ми се иска да можех да ти покажа местата, които видях, докато плавам на този кораб! Венеция е толкова изящна, най-красивият град, който някога съм виждал с очите си. Няма да повярваш, че е истинска, ако я видиш! Можеш ли да си представиш град, който вместо пътища има канали, а вместо коли — лодки? Хората се придвижват от едно място до друго с лодки, които там наричат гондоли. Италианците са много мили и любезни и донякъде ми напомнят за нашия народ. Езикът им също ми звучи познато и постепенно започвам да го усвоявам, най-вече благодарение на голяма част от колегите на кораба ни, които са италианци.
Постройките във Венеция изглеждаш като дворците от вълшебните приказки, които ти някога четеше, когато беше малка. Купих ти една картичка, за да видиш поне нещичко от там, но нямах време да ти я пратя, затова ще я задържа и ще ти я покажа, когато пак сме заедно. Как копнея да те притисна отново в обятията си, Урания му! Какво ли не бих дал още сега да го направя, а после да те любя чак до първите слънчеви лъчи! Дори само мисълта за теб е много по-опияняваща и от буренцата с вино, които ни позволяват да изпием, когато акостираме в някое чуждестранно пристанище. Но трябва да бъдем търпеливи. И нашето време ще дойде!
Купчината изглеждаше малка, а в нея имаше толкова много писма! Повечето от тях бяха от по три-четири страници, пълни с колоритни описания, силна любов и нескрито желание. Потънала в магията на тази любовна история, на Анна ѝ се искаше да попие съдържанието на всяко писмо. Накрая, чак на дъното на купчината, стигна до единствен лист със само няколко думи на него. Вдигна го, затаи дъх и зачете:
Септември 1939 година
Любов моя,
Сърцето ми е разбито на хиляди парчета. Чувствам се изоставен и толкова нещастен, че нямам думи да опиша състоянието си. Ще се моля всеки ден да промениш решението си и да дойдеш при мен, но едновременно с това съм длъжен да приема решението ти. Уважавам куража и храбростта ти. Ти наистина си прекрасно, забележително момиче, Урания му, и винаги ще бъдеш моята голяма любов!