Выбрать главу

Единственото, за което съжалявам, е, че няма да бъда до теб, за да те пазя и закрилям, през тази война, която избухна в Европа. Сърцето ми трепери за теб и твоята безопасност! Моля те, грижи се за себе си и се пази, любов моя!

Обичам те и ще те обичам до края на света, и след него… Докато не се срещнем в някой друг живот!

Л.

Емоциите отново завладяха Анна и очите ѝ пак се напълниха със сълзи. Едновременно с тона тя усети в душата си и някакво мрачно любопитство. С изключение на датите писмата не подсказваха с нищичко нито откъде пристигат, нито от кого са. Стилът беше чувствен и лиричен, любовта, желанието и копнежът по Урания — напълно искрени. Но кой беше този страстен млад мъж с разбитото сърце? Всяко от писмата завършваше само с една буква — красиво изписано „Л“. Кой беше този човек и какво беше станало с него? Защо леля ѝ беше сложила толкова рязко край на връзката им? Какво се беше случило с тази любов и страст, които беше запалила, и защо ги е прекратила?

Фактът, че на някакъв етап от живота си и леля ѝ е била ударена от същата светкавица като нея, че е чувствала същото електричество да преминава през тялото ѝ, едновременно зарадва и натъжи Анна. Ставаше ясно, че Урания е била силно влюбена и въпреки това в крайна сметка беше избрала да живее в самота — единственото, което ѝ беше останало от тази страстна любов, бяха тези писма. Как е възможно толкова силни чувства изведнъж да изчезнат? Наистина ли времето лекува всичко? Съвсем всичко? Тези и стотици други въпроси нахлуваха в главата на Анна и се блъскаха хаотично в опит да намерят своите отговори. Единствената утеха в цялата тази история бе, че двамата влюбени поне са успели да прекарат някакво време заедно и да демонстрират страстта си един към друг, преди да се разделят. Леля ѝ беше съхранявала спомените за тази своя любов, за тази история за страстен копнеж и чувствени удоволствия над шейсет години — заключени в дървена кутия подобно на избеляла стара снимка, кичурче коса или сребърен медальон.

Анна се беше потопила толкова дълбоко в тази история за нежност, нега и раздяла, че ръцете ѝ трепереха, гърлото ѝ беше пресъхнало и същевременно се потеше. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че самата тя чуваше ударите му. Знаеше, че трябва да спре да чете, но не можеше да си го наложи. Чувстваше се като натрапник или дори по-лошо — като крадец — но въпреки това продължаваше да чете. Внезапно някакъв звук от другата страна на прозореца я накара да скочи толкова рязко, че писмата в скута ѝ се разлетяха по пода. Тя започна трескаво да ги събира, но в суматохата бутна чашата с вода, поставена близо до нея, и я разля. Ами ако това беше леля ѝ? Ами ако Урания я видеше как чете личната ѝ кореспонденция? Как щеше да погледне леля си в очите? Какво щеше да ѝ каже?

Със свръхчовешко усилие и скорост, предизвикана от адреналина, Анна успя да събере всички писма, да ги постави по пликовете им, да ги върже със златистата панделка, да ги върне в дървената кутия, да увие кутията в бялата ленена кърпа и да я остави обратно в раклата. После, цялата трепереща от нерви и напрежение, подреди стаята така, както си беше, и се приготви да се изправи очи в очи с човека, който беше отвън. Зачака, като не смееше дори да си поеме дъх. Никой. Сигурно някое бездомно куче беше минало през градината. Накрая, изтощена и разбита от емоции, напусна къщата.

Макар че в главата ѝ беше пълен хаос, тя се сети, че в бързината беше оставила скутера си на плажа и тръгна натам, за да си го прибере. Имаше нужда да поговори с някого, но с кого? С Манос? Той дали беше наясно с тайната на леля им? Защото, ако не знаеше, какво щеше да му каже, как щеше да започне? Може би с майка му? Но ако Асимина беше посветена в тайната, досега щеше да я знае цялото село, а и самата Анна. Заради отношенията между двете сестри беше малко вероятно Урания да е споделила с Асимина. Ако леля Урания изобщо беше споделила с някого, то това по-скоро е била майката на Анна, а както всички добре знаеха, Розария беше най-подходящият човек за пазене на тайни — по-лоялен и по-верен приятел от нея нямаше на този свят.

И така, водена от все повече и повече въпроси без отговори, Анна осъзна, че без да си дава сметка, е подкарала скутера към Елия. Всъщност единственият човек, когото искаше да види точно в този момент, беше Никос.