— Ако искате да знаете — каза веднъж Клоуи, когато започнаха да обсъждат алтернативи за сребърната сватба на родителите ѝ, — чух наскоро, че в Куба щели да празнуват новото хилядолетие през 2001 година, така че нищо не ни пречи да отидем догодина…
Децата искаха купон, голямо семейно тържество за родителите си. Но Анна като че ли не беше в настроение за купони.
— Хайде де, мамо! — подканяха я те. — Не сме имали семейно тържество, откакто нона почина! Знаеш, че ще се отрази добре на всички ни!
— Да, знам, прави сте — отговори тя, — но нали познавате баща си? Не си пада много по купоните. Освен това и двамата говорим за Куба от толкова отдавна, а това е единственият ни шанс! Искаме да отидем в тази страна, преди и там всичко да се промени! А купона ще го направим друг път.
И така, беше решено. Анна щеше да резервира билетите до Куба и щеше да изненада Макс, когато датата наближи.
Сривът му беше абсолютно неочакван. Беше уплашил истински Анна и за пореден път ѝ беше напомнил, че дните ни на тази земя са преброени. Смъртта на майка ѝ преди четири години, а после на свекърва ѝ само преди година беше огромен удар за цялото семейство, затова при мисълта, че може да изгуби и Макс, се разтреперваше. Двамата имаха още много неща, за които да живеят, още много неща, които да правят заедно.
Затова Анна помагаше пламенно за неговото оздравяване. Включиха се и децата, особено Клоуи. Двете с дъщеря ѝ си бяха много близки — отношенията им бяха огледално отражение на отношенията на Анна с нейната майка. Всъщност между трите поколения жени съществуваше невероятно силна връзка. Нона, както децата наричаха на родния ѝ език своята баба италианка, беше живяла за семейството си — толкова всеотдайна беше любовта ѝ към всички тях. Когато тя почина, болката им беше голяма. А фактът, че едва не изгубиха и Макс, ги накара да оценят още по-силно онова, което имаха. Инфарктът му като че ли ги сближи още повече.
— Този мой татко! Голям глупчо е! — изтърси веднъж Клоуи, когато беше станало ясно, че Макс е извън опасност. — За какво му трябваше всичко това? Най-големият му проблем е, че не знае кога да спре!
Въпреки всички уверения, че ще се оправи, Макс беше съсипан от факта, че тялото му го беше предало. Винаги се беше гордял с перфектната форма, която поддържаше, и залягаше с фанатична настървеност над редовите физически упражнения и здравословното хранене — дотолкова, че често спореше с Анна, която не подхождаше чак така невротично по въпроса за продължителността на своя живот.
— За продължителността на човешкия живот много повече значение имат гените и ДНК, отколкото броят на посещенията във фитнеса — контрираше го тя. — Виж само баща ми! Никога през живота си не е тренирал джогинг, а изглежда с двайсет години по-млад, отколкото е!
— Това, че изглеждаш млад, не означава, че си здрав! — отвръщаше ѝ Макс. Той беше твърдо решен да живее вечно — или поне да живее така, сякаш ще живее вечно.
Затова сега осъзнаването, че и той някой ден ще умре и че дори не се знае кога — удари Макс със силата на айсберг. Та той беше все още твърде млад! Е, може би не на години, защото скоро щеше да навърши петдесет и шест, но поне по дух! Беше пълен с енергия и плам, кипеше от идеи, планове и схеми — смъртта нямаше място в живота му. Изведнъж… тя се оказа близо до него. Първо посети най-добрия му приятел — в един момент двамата споделяха бутилка хубаво бордо, в следващия него вече го нямаше. Свлече се пред очите му. Шокът беше огромен, но Макс побърза да отдаде смъртта му на факта, че Стюарт беше с наднормено тегло и никога не беше полагал грижи за себе си. След това обаче и майка му. Без заболявания, без предупреждение — просто една вечер си беше легнала, за да не се събуди никога повече. Е, вярно, тя беше на осемдесет и шест. Ами Макс? Защо се срина по този гаден начин? Защо сърцето му го предаде така?!
Опитваше се да убеди всички около себе си, че се чувства „като нов човек“, че всичко му е наред, но Анна не можеше да бъде заблудена толкова лесно. Пристъпите му на униние се редуваха с крайно нехарактерна за него свадливост и раздразнителност. Поведението му претърпя коренна промяна. Нямаше ги старите му закачки, нямаше ги нежните му ласки… През всичките близо двайсет и пет години брачен живот никога не им беше липсвала интимност. Сексуалният им живот беше добър, редовен и активен. Той обичаше да ѝ повтаря, че любимият му момент от деня е, когато седне вечер в леглото и започне да я наблюдава как се съблича и ляга до него. Самата Анна не знаеше, че така въздейства на съпруга си. Не правеше нищо нарочно, с което да го провокира, не носеше съблазнително бельо или дантели — просто сваляше дънките и тениската си, а той моментално оставяше книгата, която четеше, за да я погледа.