Откъм градината се чуваха песни и смях, които заинтригуваха Анна. Когато се приближи до портата, пред очите ѝ се разкри прекрасна сцена на топлота и приятелство. Баща ѝ и леля ѝ седяха на масата под асмите, в чийто център гордо се кипреше голяма купа с прясно набрано грозде, пиеха вино от гарафата и припяваха с пълни гърди на стара песен, която се носеше откъм къщата — гръцка песен, но с латински рефрен, песен от 30-те и 40-те години на двайсети век, най-популярната музика от тяхната младост. Анна беше слушала безброй пъти тези песни и мелодии — танго, валсове, серенади. Родителите ѝ много ги обичаха и през годините тя се беше старала да им ги купува редовно, записани първо на касети, а после на компактдискове, за да замени старите им грамофонни плочи.
— Анула! — извика баща ѝ и ентусиазирано плесна с ръце, когато я видя. — Хайде да потанцуваме! Откога се опитвам да накарам леля ти, но тя все отказва!
— Защо, тия? — запита Анна, доволна, че като никога не ѝ направиха забележка за късното прибиране. Пусна плажната си чанта на близкия стол и побърза да поеме ръката на баща си, който вече беше станал на крака, готов за танц.
— Коленете ме болят, ето защо! — отговори през смях Урания, отпусна се назад в стола си и се загледа с усмивка в понеслата се около масата танцова двойка.
Изведнъж Анна отново се превърна в малкото момиченце, което танцуваше с баща си. Някога той я беше учил да танцува валс и танго под същите тези лози и под звуците на същите тези песни през незабравимите им лета на острова. И отново тук тя беше гледала майка си и баща си да танцуват заедно, демонстрирайки по-сложни движения, за да ѝ покажат как се прави. Сега тя побърза да преглътне сълзите си, хвана се здраво за баща си и се запита още колко силни емоции ще може да понесе този ден.
През тази нощ тя очакваше да лежи с широко отворени очи и да се измъчва от мисли, точно като предишната нощ. Но щом отпусна глава върху възглавницата, заспа на мига. И сънят ѝ беше дълбок и продължителен. Когато на сутринта дойде на себе си, започна да се чуди дали събитията от предишния ден действително се бяха случили, или са били някакъв шеметен сън. Наистина ли прави всички онези неща през вчерашния ден, наистина ли се люби на скалата, а след това още веднъж, с такава отдаденост? Това наистина ли беше тя? Кожата ѝ все още излъчваше леко уханието на секс. Тя прокара ръка по тялото си, сякаш за да провери дали краката ѝ са си все още същите, все така нейните — ала нищо по нея не издаваше какво точно се беше случило преди двайсет и четири часа.
Анна стана от леглото и се изправи пред голямото огледало на стария дървен гардероб. След толкова силни изживявания не би ли трябвало да има някакви белези по тялото ѝ? Например да ѝ бяха израснали криле? Тя съблече нощницата си и започна да се оглежда по-внимателно. С изключение на няколкото синини от въргалянето по скалите и от силните ръце на Никос, тя си беше все същата Анна. Стоя и се взира в огледалото цяла вечност, опитвайки се да си представи какво точно вижда Никос у нея. Даде си сметка, че беше престанала да оглежда тялото си доста отдавна. Когато беше по-млада, обичаше да го прави редовно, за да се увери, че то е в добра форма. Отражението, което виждаше тогава, ѝ харесваше. Напоследък огледалото ѝ носеше само разочарование. Какво се беше случило с онази млада жена, която също се казваше Анна?
Макс очевидно вече не харесваше тялото ѝ, след като постъпи по този грозен начин. Но ето че сега Анна се гледаше със съвсем други очи. Нямаше спор, че днешното ѝ отражение в огледалото беше бледа сянка на някогашното ѝ стегнато гъвкаво тяло. Но макар и без блясъка и мекотата на младостта, то продължаваше да си бъде нейното все така здраво и съразмерно тяло, в състояние да дарява и да получава удоволствие. Тяло, което, за разлика от съпруга ѝ, един по-млад от нея мъж очевидно харесваше достатъчно, за да прави страстна любов с нея.