Анна продължи да съзерцава отражението си и да се пита какво точно вижда Никос в нея. Някога често ѝ бяха казвали, че има хубави крака, знаеше си, че има и хубава талия — или поне имаше, когато беше млада. Майка ѝ винаги беше повтаряла, че Анна прилича на рода на Алексис и че е наследила усмивката на леля си Урания, но напоследък единственото, което самата Анна виждаше в огледалото, беше една уморена от живота жена на средна възраст.
Анна реши, че всичките хормони, които се бяха отприщили вчера у нея, може би са ѝ се отразили положително, защото сега, в меката утринна светлина, с великолепния си златист тен и без очилата си тя като че ли не изглеждаше толкова ужасно. Винаги беше смятала, че единственият плюс от носенето на очила за четене — поредното напомняне на живота, че остарява — е, че когато не ги носиш, лекото замазване на картината пред очите ти прави всичко и всички наоколо да изглеждат красиви. Само че Никос нямаше нужда от очила и най-вероятно имаше зрение на орел. Друга мисъл в главата ѝ едва не я накара да се запревива от смях — ако юношеското ѝ „аз“ или дори двайсет и няколко годишното ѝ „аз“ си беше представяло какво ще прави след петдесетата си година, и двете сигурно щяха да потънат в земята от срам. В онази млада възраст всеки над трийсет години ѝ изглеждаше престарял. „Насищаме ли се някога — запита се тя. — Има ли изобщо възраст, в която тялото се отказва от секса?“
Внезапно откъм дневната се разнесе силният звън на домашния телефон, който я стресна. Звъненето наруши утринния покой и събуди в душата ѝ неясна тревога. Тук телефонът почти никога не звънеше и ако изобщо се случеше, беше винаги за нещо спешно. Кой пък може да е сега? Неспособна да помръдне, Анна остана като прикована към пода, напълно парализирана. Телефонът продължи да звъни. Докато накрая баща ѝ не го вдигна. Анна наостри уши, за да чуе за какво става въпрос — оказа се невъзможно. Приглушеният тон, с който Алексис говореше, я паникьоса още повече. Кой звъни толкова рамо и защо баща ѝ едва ли не шепти? Тя грабна халата си, облече го в движение и връхлетя в дневната.
— А, ето я и нея! Значи в крайна сметка се е събудила — изрече баща ѝ, щом я видя, вече с нормалния си тон. — Добро утро, Анна! — поздрави и ѝ връчи слушалката. — Обажда се Макс.
Последният човек, когото Анна очакваше да чуе — не, когото искаше да чуе — беше съпругът ѝ. Преди да се разделят, двамата се бяха заклели да си дадат време и пространство за мислене, и досега и двамата бяха спазили обещанието си. Това телефонно обаждане не беше част от уговорката им. Тогава защо Макс звъни? Анна пое слушалката с треперещи ръце.
— Анна! — изрече дълбокият, сериозен басов глас на съпруга ѝ от другия край на линията. — Как си? Алексис каза, че спиш.
— Да, искам да кажа — вече не. А ти как си? — промърмори Анна. Сърцето ѝ щеше да се пръсне. — Да не би да си се чул с Клоуи или Алекс? — продължи, защото не знаеше какво друго да каже.
— Не, с нито един от тях. Но съм сигурен, че са добре — продължи Макс със същия сериозен тон. — Клоуи се върна от Калифорния и реши да се присъедини към Алекс някъде из Южна Франция. В момента са там заедно с Чарли и Ема на къмпинг.
Чарли и Ема бяха децата на най-близкото приятелско семейство на Анна и Макс. Те бяха неразделни приятели с техните деца още от детството. Като малки бяха прекарали много незабравими лета на този остров, придружавани от родителите си Пам и Джо. Сега, вече тийнейджъри, четиримата с радост оставяха родителите си и сами си организираха почивките. Когато за първи път ги бяха уведомили за намеренията си да отидат някъде на къмпинг, Анна се беше притеснила не на шега.
— Безопасно ли е без възрастен с вас? — беше попитала.
— Мамо, престани! — беше отвърнал Алекс. — Според теб на колко години трябва да стане човек, за да бъде смятан за възрастен? Та Клоуи вече е на осемнайсет, на практика пенсионер!
— Клоуи изпрати два имейла от Сан Франциско, а на татко прати картичка — изрече Анна, неспособна да повярва колко банален разговор водят. — Очевидно и двамата са си прекарали чудесно.
— Да, така е. Но как си ти, Анна?
— Аз съм добре, Макс. Ами ти? Ти как си?
— И аз съм добре. Така де, помислих. Много мислих. И реших, че бих искал да дойда при вас на острова. Искам да те видя, Анна! Трябва да поговорим. Липсваш ми! Какво ще кажеш? Ще ме приемеш ли?