Единайсета глава
Анна усети как стомахът ѝ се сви и я накара да се превие от болка. Стресът винаги ѝ се отразяваше по този начин — или с пробождане в стомаха, или започваше да ѝ се повръща. Този път бяха и двете заедно. Телефонното обаждане на Макс я разстрои много повече, отколкото би могла да предположи. Мислите ѝ препускаха като луди, сърцето ѝ туптеше забързано. Тя не помнеше някога да не се е радвала да чуе съпруга си по телефона или да не е била щастлива да го види. Ала сега единственото, което се въртеше в главата ѝ, беше, че моментът е крайно неподходящ. Макс не трябваше да идва сега, не и точно сега! Тя не можеше да се изправи очи в очи с него, не искаше да го вижда! Сега тя беше тази, която не беше сигурна за нищо. Имаше толкова много неща, които да обмисли, които да си изясни. Всяка клетка в тялото ѝ крещеше: „НЕ, МАКС, НЕ ИДВАЙ! ОЩЕ НЕ!“. Беше прекарала на острова близо два месеца, но имаше чувството, че са минали само две седмици. Имаше нужда от още време, категорично не беше готова да взема каквито и да било решения. Но не каза нищо — не можеше да каже нищо.
— Наред ли е всичко, Анна? — запита баща ѝ, когато тя затвори телефона. Изражението на лицето ѝ я издаваше. — С децата ли нещо? Добре ли са? — продължи да я разпитва той вече на гръцки с разтревожено лице.
— Не. Искам да кажа да, татко, всичко е наред. Няма проблем — отговори тя, докато се опитваше да възвърне самообладанието и спокойния си тон. — Просто Макс каза, че иска да ни дойде на гости за няколко дена, това е.
— О, но това е прекрасна новина! — възкликна баща ѝ и въздъхна облекчено.
Дали Макс беше усетил, че с нея става нещо? Анна беше слушала предостатъчно за „женската интуиция“ и „женските инстинкти“, но никога за мъжки такива. Преди Макс да ѝ признае за изневярата си, тя не беше заподозряла нищо, не беше усетила нищичко. Да не би от тях двамата Макс да е този с интуицията? Това ли го е накарало внезапно да вдигне телефона и да позвъни чак до Гърция? Такива и други параноични въпроси се въртяха в главата ѝ, докато бързаше да се облече. Нямаше търпение да излезе от къщата, страхуваше се от въпросите на баща си.
Анна заслиза надолу по хълма, като се опитваше да подреди донякъде мислите си.
Ходенето пеша ѝ се отразяваше доста добре. А точно сега имаше неистова нужда да остане съвсем сама. Утринният бриз започна да прочиства главата ѝ и да успокоява нервите ѝ. В старанието си да даде превес на гласа на разума, тя непрекъснато си повтаряше, че се държи мелодраматично. Макс не би могъл нито да знае, нито да долови каквото и да било — той беше на три хиляди километра оттук. Пък и да беше доловил, какво от това? Точно той нямаше никакво право да я съди или да ѝ се сърди за каквото и да било! Вярно, беше ѝ казал, че е мислил много. Но тя също беше мислила. В крайна сметка може би наистина беше настъпил моментът да подходят сериозно към проблема, да споделят мислите си един с друг и да поемат отговорност за ситуацията.
Някъде към средата на пътя клаксон на кола я накара да се обърне. Мерцедесът на Антонис се носеше с грохот надолу по хълма всред облак прах — с усамотението ѝ бе свършено.
— Ясу[3], Анула! — провикна се той, като се показа през прозореца на колата. Спря и продължи: — Къде се губиш, момиче?
Вчера цял ден те търсих. Обадих се на Манос, но и той нямаше представа къде си.
— Никъде не се губя — отговори объркано тя. Ако не беше толкова разтърсена от сутрешния си телефонен разговор, със сигурност щеше да избухне в смях. Не я бяха виждали има-няма двайсет и четири часа и вече я търсеха под дърво и камък? Да, все забравяше къде се намира.
— Хайде, скачай в колата да те водя на кафе на площада! Закусвала ли си? — попита той, пресегна се към мобилния си телефон и добави: — Ще звънна на Манос да дойде.
На Анна ѝ стана гузно. Милият Антонис, винаги весел, винаги добронамерен и винаги щедър. В каква абсурдна ситуация беше попаднала! Колкото и да ѝ се искаше да остане сама, сърце не ѝ даде да му откаже. Сигурно след години, когато си спомнеше за този момент, щеше да се усмихне. Но точно сега нямаше сили за усмивка.
Когато пристигнаха на площада, Манос вече ги очакваше на тяхната обичайна масичка.
— Най-сетне да те видим! — извика той, изправи се и целуна братовчедка си по бузата. — Къде се изгуби?
— Ама какво ви става на вас двамата? — възкликна Анна силно раздразнена, но се опита да бъде със закачливия тон, с който обикновено разговаряха. — И вчера правих това, което правя всеки божи ден от последните няколко седмици — работих! — излъга.