— Просто онази вечер изхвърча от таверната доста бързичко и оттогава не сме те виждали.
— Именно! Беше едва онази вечер, по-точно онзи ден! Откога станах длъжна да ви давам отчет за всяко мое движение? Баща ми вкъщи ми е достатъчен!
— Хайде, стига сте се карали, братовчеди! — прекъсна ги Антонис. — Сега имаме по-важни неща за обсъждане!
А после, на чаша горещо турско кафе и прясно изпечена тиропита, от която Анна не беше в състояние да сложи в устата си и залък, защото стомахът ѝ все още беше свит на топка, Антонис развълнувано ги информира, че организира за всички плажно парти по пълнолуние.
— Остават броени дни до августовското пълнолуние — изрече той и ги дари с една от ослепителните си усмивки — и тъй като ти, госпожице Анна, отказа да се качиш на яхтата ми, за да гледаме пълната луна, реших да отидем на плажа, където всички са поканени! Помниш ли какво ти казах за августовската пълна луна?
— Разбира се, че помня! Как бих могла да забравя! — отговори тя, макар да се беше надявала той да е забравил.
Единственото, което се въртеше в главата на Анна, когато си тръгна от кафенето, бяха думите на Стан Лаурел[4]: „Ето ти още една хубава каша, в която успя да ме забъркаш!“. Поне Лаурел си имаше кого да обвинява за неудачите си — своя приятел Харди. Тя обаче кого можеше да обвини? Само себе си, разбира се. Какво изобщо си беше въобразявала? Беше дошла на този остров, за да поживее малко с баща си и да подреди мислите си, а не да се забърква в абсурдни каши! Как сега щеше да се измъкне от всичко това? Съпругът ѝ щеше да пристигне всеки момент, най-вероятно за да обсъдят какво ще правят със семейния живот оттук нататък. Антонис планираше романтична вечер и празненства на лунна светлина. А Никос я очакваше в ателието си, за да се отдадат на страстна любов. Всичко това ѝ идваше в повече. А как щеше да свърши и тя наистина ли го искаше? В главата ѝ цареше същински хаос. През последните седмици се беше фиксирала толкова много върху себе си, че завръзката на сюжета нещо започваше да ѝ се изплъзва. Ако въобще имаше представа от този сюжет. Беше бясна на Макс, защото се беше държал като безотговорен младеж, а ето че сега тя правеше същото!
Когато остави приятелите си, които не ѝ дадоха никакъв друг избор, освен да се съгласи довечера отново да се срещнат в „Черната костенурка“, Анна установи, че пак се е запътила към къщата на леля си. Краката ѝ я отведоха сами дотам.
Този път леля ѝ си беше у дома, задната врата на къщата беше отворена. Анна чу познатия звук на шевната машина „Сингер“. Урания шиеше една от скъсаните ризи на братовчед си Алексис.
— Здравей, Анна! — каза тя, без да вдига очи от машината, за да не пропусне бод. — Какво те води насам тази сутрин? Днес няма ли да работиш?
— Не съм много сигурна, лельо. Май няма… — промърмори Анна, безсилна да довърши изречението си.
— Какво става, Анула му? — попита Урания, прекъсна шиенето, обърна се и погледна племенницата си в очите. — Изглеждаш силно притеснена. Да не би да се е случило нещо? Алексис добре ли е? — и веднага след този въпрос тръгна да се изправя уплашено от стола.
— Не, лельо, спокойно! Татко е добре! Нищо му няма! — побърза да я успокои Анна, едва сега осъзнавайки, че безпричинно е уплашила горката си леля, като се беше появила изневиделица.
— Тогава какво не е наред, Анула му? — повтори първия си въпрос Урания, хвана и двете ръце на племенницата си и я придърпа към прозореца. Анна си знаеше, че е притеснена, но нямаше представа, че чак толкова ѝ личи.
— Всичко си е наред, лельо — излъга. — Честна дума! Просто исках да те видя — изтърси, но после побърза да добави: — Макс ще ни дойде на гости за няколко дена. Обади се тази сутрин.
— Е, значи това е добра новина, нали? — възкликна Урания и изгледа изненадано племенницата си. Позадържа погледа си за няколко секунди, а после внезапно допълни: — Ти щастлива ли си, че той пристига, Анна? — Протегна ръка и погали нежно бузата ѝ. Докосването беше толкова топло, че напомни на Анна за майка ѝ — и това вече не успя да понесе, болка прониза сърцето ѝ и за втори път в същата тази стая от очите ѝ бликнаха неконтролируеми сълзи. — Искаш ли да ми кажеш какво става, Анула? — прошепна Урания.
— О, тия му, нищо особено! Просто… просто толкова съм объркана! — изхълца през сълзи Анна като малкото момиченце, в което я беше накарала да се превърне отново леля ѝ с този неин простичък жест на обич.