— Ще те разбера, ако не ти се говори — отвърна леля ѝ и започна да я гали по главата. — Ако мислиш, че плачът ще ти помогне, просто си поплачи!
Дълго време Анна остана в успокояващите обятия на леля си. Никоя от тях не каза нищо. Сълзите ѝ просто се лееха, мислите ѝ се носеха, но една беше постоянна — как леля Урания я беше изненадала за пореден път с разбирането и състраданието си, беше си мислила, че леля ѝ ще я принуди да ѝ разкаже всичко, да сподели, за да се опитат да намерят решение на проблема, който я тревожеше. Поне майка ѝ щеше да постъпи така. Но макар да ѝ беше почти като майка, Урания не беше Розария. На Анна ѝ хрумна, че може би само жена, която също си има своя голяма тайна, би могла да бъде толкова разбираща, търпелива и дискретна. Докато мислите на Анна се рееха, погледът ѝ случайно падна върху раклата в другия край на стаята.
Дали леля Урания все още усещаше дълбоко в сърцето си тази любов отпреди толкова много години? Дали писмата на нейния любим все още караха сърцето ѝ да претупва от щастие, докато ги четеше? Защо пък възрастта да намалява чувствата на леля ѝ или да ѝ отнема спомените за младата енергична жена, каквато е била някога — жена, пълна със страст и сексуално желание, способна да възпламени такива красиви любовни думи, нижещи се в писмата на нейния любим?!
След сякаш цяла вечност мълчание и съзерцание Урания се изправи и се запъти към кухнята, за да донесе кафе и нещо за ядене. Върна се с голям поднос, който постави на дървеното столче в краката им. Докато похапваха, двете започнаха да говорят. Говориха толкова дълго, колкото преди бяха мълчали, че и повече. До късните следобедни часове говориха за загуба и тъга, за любов и раздяла, за семейството и за хода на времето. Две жени от различни поколения, различни времена, различни светове и въпреки това с едни и същи чувства. Човешките чувства никога не се променят, независимо от разликата в епохите. За огромна своя изненада Анна установи, че говори с леля си така, както никога преди. Съзнанието, че Урания също е била движена някога от любов и страст и че беше познала противоречиви чувства и огромна тъга, сякаш изведнъж я накара да разкрие душата си. Сега беше убедена, че леля ѝ ще я разбере много по-добре. Не спомена за Никос, разбира се, нито сподели кой знае какви подробности за изневярата на Макс. Но все пак ѝ каза, че бракът ѝ се намира в огромна криза, разказа ѝ за своя смут и объркването си и как беше решила да придружи баща си на острова, за да даде и на Макс, и на себе си време и пространство, за да помислят.
— Не ме разбирай погрешно, аз още обичам Макс — изрече по едно време, отпивайки глътка студена вода. — Двамата сме заедно отдавна. С него сме семейство, имаме две прекрасни деца, имаме хубав живот заедно, споделяли сме толкова много неща, че няма как да не го обичам. И въпреки това… Не знам дали би могла да разбереш това, лельо, но понякога, когато се случат някои неща, изведнъж всичко се променя… Променят се и чувствата ти.
— Да — отвърна Урания и постави топлата си ръка върху ръката на племенницата си, — понякога, дори и да обичаш много силно някого, се налага да го оставиш, да се отдалечиш от него, независимо от причините!
Тези думи накараха Анна неволно да хвърли поглед към раклата в другия край на стаята. Реши, че може би тъкмо сега е моментът да попита леля си за писмата. Да ѝ признае за неочакваното си откритие вчера, да се извини за своята недискретност. Ако на Урания не ѝ се говореше за това, Анна щеше да я разбере — тя също можеше да бъде търпелива. Реши да опита. Имаше усещането, че подобно признание щеше да ги сближи още повече.
Отначало тя не каза нищо. Тишината беше осезаема, носеше се из стаята като мъгла. Анна беше затаила дъх и чакаше несигурна как леля ѝ ще реагира на чутото. Урания продължаваше да мълчи. Накрая, тя бавно се изправи и тръгна към раклата. Клекна пред нея, като че ли се готвеше за молитва, после вдигна капака, бръкна към дъното и измъкна кутията. Притисна я с две ръце към тялото си и се върна обратно към прозореца. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник.
— Писмата — изрече накрая, като посочи към кутията в скута си — ми помагаха да живея през всичките тези години. Беше много силна любов. Любов, от която не можеш да избягаш.
— Той върна ли се изобщо тук? — плахо се обади Анна.
— Всъщност никога не си беше тръгвал, Анна му — отговори леля ѝ. — Остана завинаги в сърцето ми.
— Някой научи ли? Казвала ли си на някого? — попита пак Анна, като се чудеше какви ли последици би имала такава тайна любовна връзка в подобно затворено общество, макар и отпреди повече от шейсет години.