— Не им влизаше в работата — отговори леля ѝ и придърпа кутията към себе си.
— Дори и след години? Понякога не ти ли се е искало да поговориш с някого за това? Например с мама или с татко? — продължи да разпитва Анна, като се опасяваше дали не прекалява. Знаеше, че Урания и Алексис открай време са били и бяха добри приятели, много ѝ се искаше да вярва, че леля ѝ вижда в лицето на баща ѝ същия съюзник, какъвто тя виждаше в Манос.
— Баща ти и сестра ми Калиопа са единствените, които знаят. Единствените, на които мога да имам доверие — отговори Урания.
— Ще ми разкажеш ли за него? — попита предпазливо Анна.
— Може би не — отговори леля ѝ, протегна ръка и стисна лекичко нейната. — Не сега, Анна. Все още не. Вероятно някой друг път.
Въпреки че леля Урания не сподели кой знае колко много, Анна беше на седмото небе и от малкото, което научи. Беше решила да рискува и беше поставила отношенията им на карта, пресичайки една важна невидима линия с въпросите си. Беше повече от ясно, че чувствата на Урания бяха неприкосновени и тя през целия си живот ги беше пазила в строга тайна. Анна имаше късмета да надзърне, макар и мъничко, в миналото на леля си. А онова, което я радваше още повече, беше откритието, че баща ѝ се беше оказал точно толкова добър приятел на леля ѝ, колкото се беше надявала.
Анна се прибра късно у дома. Имаше време само да се втурне вътре, да поздрави баща си и да се преоблече навреме за появата на Манос, който я закара с колата си до „Черната костенурка“. Много ѝ се искаше да се бе отбила и при Никос през деня, но скоро с радост научи от братовчед си, че художникът също щял да се присъедини тази вечер към компанията им в таверната. Мисълта, че пак ще го види, накара цялото ѝ тяло да потръпне.
Когато влязоха, Никос вече седеше на едно от високите столчета край бара и оглеждаше обстановката. В едната му ръка имаше чаша вино, в другата — цигара. В мига, в който видя Анна, по лицето му се разля блажена усмивка.
— Ето ви и вас! — възкликна, скочи от столчето и се насочи към тях.
Макар на Анна да ѝ се искаше да го прегърне и притисне към себе си, трябваше да се сдържи. Всъщност го направиха и двамата. Поздравиха се само с традиционната по тези места целувка по бузата.
— Къде беше цял ден? — попита Никос, като я хвана за ръка. — Надявах се, че ще се отбиеш да поработим.
— Дълга история — промърмори ти. — След днешния ден едно питие няма да ми се отрази никак зле.
Тази вечер беше една от най-прекрасните за тях в „Черната костенурка“. Таверната беше препълнена и всички бяха в страхотно настроение. Музиката не спираше — все любими парчета на местните жители. Храната сякаш излизаше от рога на изобилието — платата с мезета по масите се пълнеха на мига, в който някое се изпразваше. Гвоздеят на вечерта беше платото с пилешки дробчета, приготвени в нещо, което на Анна ѝ се стори нектар, но постепенно, след много опитване, се оказа сок от нар — тайна рецепта, подарена на Антонис от баба му. Виното се лееше — леденостудена рецина, любимото вино на Анна. Настроението и приятелските чувства бяха в апогея си. Таверната беше пълна не само с обичайните чуждестранни туристи, но и с гръцки гости от материка, пристигнали за августовската си отпуска. Поради многобройните клиенти Антонис не беше седнал при тях, а помагаше на своите служители, като следеше никоя маса да не остава без пълна бутилка вино. Всички пяха и танцуваха до забрава, а Анна се напи до козирката. Не помнеше кога за последен път се беше напивала така. „По принцип не обичам да се напивам — повтаряше тя на всички около себе си. — Но не защото съм чак толкова добро момиче, а защото не се чувствам добре, когато прекаля!“ Обаче тази вечер тя прекали — и то как!
През целия следващ ден Анна усещаше страничните ефекти от това прекаляване. Но затова пък прекара деня си тихо и спокойно у дома заедно с баща си. Една от причините, поради които изобщо тръгна с него, беше да го наглежда и да бъде до него. А вместо това беше започнала да обикаля навън като тийнейджър, да не се прибира до късно и да спори с баща си. Беше прекарала с него само някой и друг час. Но това не беше времето, което си беше обещала да му подари.
Този ден, белязан от лек махмурлук, се оказа повратен за целия ѝ живот. Все още под влиянието на разговора с леля си от предишния ден, Анна реши да зададе на баща си няколко въпроса за миналото. Онова, което последва, беше напълно неочаквано. Веднъж започнал да говори, Алексис не можеше да спре. Разказваше на дъщеря си три дена поред. Разкри ѝ неща, които тя никога не би могла да си представи или да повярва в тях, ако ги беше чула от друг. Говореше както никога досега. Думите му се изливаха като порой, разкривайки всевъзможни събития, случили се в Гърция, Италия и Англия, много преди Анна и братята ѝ да бъдат родени. Говореха, седнали под асмата, разхождайки се в градината, по време на вечеря и до късно през нощта, а после пак на другия ден, по време на закуска, обяд и между тях.