Сватбените празненства продължиха цели три дена и три пощи. Гостите се стичаха от всички села на острова, а после години наред се разказваше за двойната сватба на Андрикос и Хрисула, Костандис и Афродита. Много танци бяха изтанцувани през тези три дена, много ядене беше изядено и много пиене изпито. А тъй като вторият ден от празненствата съвпадна с пълнолунието, се зародиха и много нови любовни връзки. Легендата разказва, че девет месеца по-късно имало бум на бебета.
Също като баща си и дядо си преди тях, Андрикос и Костандис бяха рибари — основното занимание на обитателите на този остров и на повечето от съседните. Братята бяха научили занаята от своя баща, който беше започнал да извежда синовете си на лодка в морето още от най-ранна възраст. Когато момчетата завършиха основното училище, тогава бяха на около дванайсет години, те вече придружаваха редовно баща си в морето. Работата в група от трима им позволяваше да утроят количеството риба, улавяно от техните конкуренти. С двама синове на борда семейният бизнес на баща им процъфтя, а когато той се разболя, момчетата изцяло поеха занаята от него.
Братята случиха на жени — и двете булки бяха с весел нрав и пристигнаха при тях с богати зестри. Скоро след първата сватбена нощ Афродита първа имаше честта да съобщи на рода, че е трудна. Скоро дойде и редът на Хрисула. Алексис Левантис, кръстен на дядо си по бащина линия, се роди почти девет месеца след венчавката на родителите си и превърна своя млад баща в най-щастливия мъж в селото. Какво повече може да иска един мъж, освен да бъде благословен със син?! Няколко месеца по-късно Хрисула роди дъщеря. Малка красавица с гарвановочерна коса и тъмни маслинени очи, която нарекоха Урания и която изпълни сърцето на майка си с радост, а на баща си — с разочарование.
— Следващото надуване на корема ще бъде с момче — отсече Хрисула, сви рамене и притисна с огромна любов към гърдите си своето малко момиченце.
Оказа се обаче, че и следващото надуване на корема на Хрисула беше с момиченце, както и по-следващото. Всъщност Хрисула продължи да ражда момичета, докато не ги направи пет. Така и не дари нито един син и наследник на Андрикос. Докато Афродита, въпреки първоначалния си бляскав успех, не успя да забременее повече.
— Едно момче струва колкото десет момичета! — хвалеше се добросърдечно Костандис на брат си.
— Да, ама като остарея, ще има кой да ме гледа, защото си имам момичета! — не му оставаше длъжен Андрикос.
В крайна сметка след първоначалните разочарования всички се примириха и приеха нещата такива, каквито са. „Божия воля“, както обичаха да повтарят.
— Не можем да избираме с какви деца ще ни дари Господ Бог — отбелязваше Андрикос, когато се опитваше да се оправдава пред селяните за неуспеха си да пусне в корема на своята жена мъжко семе. — Ако Господ искаше, със сигурност щеше да ми даде син.
Междувременно младият Алексис, или Лекси, както реши да го нарича Урания, растеше сред море от любов, глезен и обожаван от цялата фамилия, особено от своите пет братовчедки. Той беше петелът в техния кокошарник и въпреки че в рода имаше предостатъчно братовчеди от мъжки пол, любимецът сред тях беше единствено Алексис.
А неговата любима братовчедка беше Урания. Не само защото я смяташе за най-красивата от всички момичета на света, но и защото се възхищаваше на ума, на силната ѝ воля и на това, че тя играеше като момче.
Почти на еднаква възраст, Алексис и Урания винаги се бяха радвали на силна връзка помежду си и се бяха обичали, откакто се помнеха. В началото бяха игрите и закачките — но без кукли и други момичешки глупости от страна на Урания. Сред любимите ѝ игри бяха криеницата с Алексис из овощните градини и войната с пръчки, имитиращи мечове. Но после всичко се промени. Нито един от двамата не можеше да се сети точно кога се случи, но сигурно бяха на около единайсет-дванайсет години, когато едновременно бяха поразени от съвсем ново чувство. Първоначално никой не забелязваше и те си продължиха както преди — всяка възможна минута заедно. Игри, смях, закачки… Но двамата се привличаха като магнити. Когато се докоснеха, сякаш ги удряше ток. Често се измъкваха и се отдалечаваха от останалите деца, за да се насладят на усещането да бъдат само двамата.