— Ах, моят миг на върховно блаженство! — отбелязваше с щастлива усмивка. — Знаеш ли какъв късметлия съм с теб!
Анна, която си беше срамежлива, се опитваше да омаловажи този негов комплимент, но дълбоко в себе си беше доволна да чува тези думи.
Ала когато Макс започна да будува до късно през нощта и да намира книгата за по-интересна от тялото на съпругата си, Анна се притесни не на шега. „Сигурно проблемите със сърцето са повлияли на либидото му — повтаряше си наум. — Такива неща обикновено имат сериозни последици. Или може би просто е депресиран.“
Тя искаше да помогне, да бъде до него — както беше правила винаги. Търпението беше една от нейните главни добродетели. Ала нищо не би могло да я подготви за онова, което последва.
Макс се беше облегнал небрежно на кухненския плот, с чаша кафе в едната ръка, а другата — в джоба. Анна чуваше думи, каквито не беше допускала, че може да излязат от устата му, думи, в които не намираше никакъв смисъл. Тя се хвана за масата, за да не падне, и преглътна шумно, за да не се разплаче с глас. Треперенето, което започна първо от краката ѝ, премина навътре в тялото ѝ и я обхвана цялата.
— Тя ме обича — чу го да казва с поглед встрани и със стиснати устни. — Връзката между нас е много силна… Намирам се на кръстопът в своя живот…
Анна не разбираше. Буцата в гърлото ѝ ставаше все по-голяма и по-голяма — не ѝ позволяваше да диша. Не беше в състояние да проумее чутото. „Той не е с всичкия си! — пищеше нещо в главата ѝ. — Лудост на средната възраст, страх от смъртта!“ И веднага след като нещото изкрещя последните думи, тя се сети как беше чела някъде, че всяка жена, чийто съпруг е започнал да ѝ изневерява, се залъгва с утешението, че той преживява криза на средната възраст.
От операцията му беше минала почти година. И през цялото това време тя нито за миг не го беше изоставила, грижеше се за него, подкрепяше го на всяка крачка от новия му живот. Няма как той да не осъзнава, че всичко се нарежда добре, нали? „Не, не трябва да плача! Просто трябва да го изслушам!“ — повтаряше си наум, докато се опитваше да се овладее.
— Макс, не разбирам. Какво точно искаш да ми кажеш? — изрече накрая на глас. Глас, който звучеше като шепот на фона на писъците, които се носеха в главата ѝ. Съпругът ѝ си признаваше извънбрачна връзка и се канеше да проси извинение или просто искаше да ѝ съобщи, че я напуска? Какво? — И ти… ти обичаш тази жена, така ли? — насили се да допълни.
— Да, влюбен съм в нея!
Отговорът му се стовари като юмрук в стомаха на Анна.
— Влюбен? — изфъфли тя и се опита да си представи човека, с когото беше живяла близо двайсет и пет години, да е влюбен в друга жена. Толкова години заедно! Имаха и две деца, за бога! Самата тя никога не си беше представяла бъдещето без Макс. Винаги беше смятала, че двамата ще бъдат заедно до края на живота си, предани един на друг, на семейството си, на роднините и приятелите. А сега той сякаш ѝ говореше на чужд език като непознат. „Ами изминалата година? — изпищя съзнанието на Анна. — Не ти ли стигна любовта и подкрепата на семейството ти, отдадеността на съпругата ти?“
Но на глас изрече тихо:
— Коя е тя?
— Професор. Преподавателка в университета… започна той и млъкна.
Анна затаи дъх. Не искаше да слуша повече. Нямаше да го понесе. Макс я удари там, където я болеше най-много, докосна най-уязвимото ѝ място. Жена учен! Професор! Вероятно красива, може би по-млада от нея и… умна! Красотата и младостта, разбира се, нямаха никакво значение за Анна, но умът… Той вече беше съвсем друго нещо. Не че самата тя не беше умна — беше достатъчно умна, талантлива и интелигентна, но никога не се беше смятала за равна на съпруга си в интелектуално отношение. Знаеше си, че това е единственият ѝ недостатък. Беше завършила само колеж, не и университет. Имаше диплома, не и научна степен. Мозъкът в техния дом беше той, той беше брилянтният професор. Тя му се възхищаваше и се прекланяше пред „огромния“ му интелект. Даваше си сметка, че не трябва да го прави, но не успяваше — винаги беше поставяла него на първо място, а не себе си.