Оглушали напълно за света, те не чуха завръщането на майката на Алексис Афродита. Не чуха и как вратата на стаята се открехва — немного, но достатъчно, за да се види какво става. Афродита едва не припадна при гледката, която се разкри пред очите ѝ. Не я чуха и как затваря вратата и се отдалечава, как задната врата на къщата проскърцва и как листата в двора шумолят, докато тя се препъва и се чуди дали току-що не е преживяла земетресение, или покривът на къщата не се е стоварил върху главата ѝ.
— Паная му, Майко Божия — прошепна уплашено Афродита и се прекръсти три пъти. — Какво видях току-що? — Подпря се с ръка за високия зид, за да не падне, и бавно се отпусна на малкото дървено столче до задната врата. Картината, на която беше станала неволен свидетел, беше замаяла главата ѝ и замъглила погледа ѝ. Афродита седя дълго, без да помръдне. После пое дълбоко от есенния въздух, който миришеше на горящи дърва за огрев, задържа го и бавно го изпусна. — Паная му! Как? Кога се е случило всичко това? — пак промърмори и пак се прекръсти. Онова, което преди малко беше видяла на леглото на сина си, беше бедствие, за което, като се замислеше, сигурно и тя имаше някаква вина. Когато пуснаха двамата младежи да ходят заедно на училище в града, тя беше имала големи резерви и сега започна да се обвинява, че не си е позволила да възрази по-остро.
Когато Хрисула предложи Алексис да бъде придружител на братовчедка си, Афродита се беше разтревожила. Тя знаеше, че мъжките желания се обуздават много трудно, а нейното момче беше с гореща кръв. Беше се изненадала, че съпругът ѝ Костандис изобщо не споделя опасенията ѝ и му беше казала следното:
— Урания е красавица. Неведнъж съм виждала нашия син как я гледа, когато е наблизо.
Но Костандис отказа категорично да я слуша.
— Не богохулствай, жено! — изрева. — Момчето я обича като сестра, двамата са заедно от люлката!
И тъй като никой друг като че ли не споделяше опасенията ѝ, Афродита беше престанала да мисли по този въпрос и не каза нищо повече. Но тя познаваше сина си, познаваше го много добре и се оказа, че е била напълно права, че е трябвало да не оставя нещата така и да слуша интуицията си. Тогава защо, о, защо, като подозираше всичко това, сега беше излязла и ги беше оставила сами? Никога не трябваше да напуска къщата си! Досега се стараеше винаги да се навърта наоколо, когато двамата братовчеди бяха заедно. Значи тя също беше виновна за случилото се!
Изпълнена с чувство на страх и вина, тя започна да се пита какво трябва да се направи. Плътските отношения между братовчеди бяха тежък грях в очите на Бога, да не говорим за срама и позора, които щяха да навлекат на цялата им фамилия! А тяхната фамилия беше с положение в селото, с добра репутация и добро име. Неща от такъв характер не можеха да се случат на тях! Кръвосмешение! Тази дума я накара да се разтрепери, защото за нея връзката между сина ѝ и племенницата ѝ беше точно това. И отново се прекръсти три пъти.
Афродита седеше в задния двор, без да смее да влезе обратно в къщата, и остана там, за да дочака избледняването на розовата светлина на залеза и изгрева на звездите по мастиленото небе. Седя достатъчно дълго, за да стигне до заключението, че никой никога не трябва да разбере за онова, което тя беше видяла тази вечер. Нямаше да говори с никого другиго освен със самия Алексис. Налагаше се да побърза и да го направи колкото е възможно по-скоро, защото това трябваше да бъде спряно.
Но майката нямаше как да знае, че да сложи край на онова, което беше започнало между сина ѝ и племенницата ѝ, ще бъде най-трудното нещо в живота ѝ и че ще разбие сърцето ѝ.
Тази вечер Афродита прекара дълги тревожни часове в молитви. Молеше се на Богородица да я научи как да постъпи. Преди да си легне, запали нова свещ пред иконата на Богородица — малък олтар в спалнята, и изгори тамян и маслинови клонки.
— И ти си майка. И ти имаш син — молеше се беззвучно тя в леглото си. — Посочи ми пътя и прости им големия грях! Твърде млади са и не знаят какво правят!
На следващата сутрин стана още преди изгрев-слънце, все така потънала в мисли и безмълвни молитви, и се зае да приготвя закуска, а после обяд за сина си Алексис. Когато синът и съпругът ѝ станаха, тя вече беше решила, че трябва да действа бързо и да говори с Алексис веднага щом той се върне от училище. Трябваше да бъде насаме с него, далече от баща му или от когото и да било другиго. Никой не трябваше да чуе какво ще каже тя на сина си. Прекара деня в мъчително отброяване на часовете до завръщането му, а накрая, когато то наближи, тя се уви с големия си плетен шал и се запъти към площада, за да посрещне автобуса.