Когато видя майка си да го чака на площада — мрачна тъмна фигура на спирката с още по-мрачно изражение на лицето — Алексис потръпна от ужас и страх. Знаеше много добре опасностите от работата в открито море и колко много рибари се давеха всяка година. Това беше картина от един от детските му кошмари, която го беше преследвала цял живот. Всеки ден, когато казваше довиждане на баща си, се питаше дали вечерта пак ще го види.
— Какво има, майко? — извика той и скочи от автобуса, преди Филипос да успее да вдигне ръчната спирачка. Урания също скочи до него. — Къде е татко? — запита уплашено и усети как една невидима ръка го сграбчва за гърлото.
— Баща ти е добре — дойде резкият отговор на майка му. — Просто искам да говоря с теб — погледна към Урания и добави: — Насаме!
Алексис седеше безмълвен на кухненската маса и слушаше майка си. Лицето му беше пребледняло, устните му бяха пресъхнали, кокалчетата му бяха побелели. Искаше да си запуши ушите за всичко, което тя му казваше. Не искаше да чува нито едно от тези неща.
Афродита говореше сериозно и непреклонно, беше се превърнала в човек, когото той не можеше да познае. Майка му винаги го беше обсипвала с нежност и любов, ценеше всяка негова дума и никога за нищо не го кореше. Но жената, която стоеше пред него, беше съвсем различна от неговата спокойна и любяща майка. Никога не я беше виждал такава — мрачна и неумолима.
Накрая Алексис се облакъти на масата, отпусна глава в ръце и като криеше лицето от майка си, заговори:
— Не мога да живея без нея!
— Не можеш да живееш със нея! — гласеше светкавичният ѝ отговор.
— Обичам я! — рече той. В гърлото му сякаш имаше топка, толкова беше шокиран от неумолимия тон на майка си.
— Това няма никакво значение, Алексис! Не разбираш ли? Нямаш избор!
— Моля те, майко, ти не разбираш! — примоли се Алексис. — Аз искам да се оженя за нея!
— Алексис, сине мой — изрече тя вече с по-мек тон, — тази ваша любов е грях в очите на нашия Бог и в очите на света! Тя не може да съществува! Никой свещеник няма да ви венчае и никъде никой няма да ви приеме! Децата ви ще се родят чудовища. Не забравяй, че във вените ви тече една и съща кръв! Бащите ви са не само братя — те са близнаци! Чуваш ли ме какво ти казвам!
— Но тя НЕ Е моя сестра! — изкрещя Алексис и запуши ушите си.
— Чуй ме, Алексис, тя ти е почти като сестра и ти отлично го знаеш! Просто няма друг начин — трябва да престанете, докато не е станало твърде късно!
— След като няма друг начин, ще избягаме! Тук любовта ни може и да е грях, майко, но там, отвъд, има свят, който не мисли така!
— Господ е навсякъде, Алексис! Той вижда всичко!
— Ще се махнем оттук! — продължаваше той, без да слуша майка си. — Или ще замина първо аз, а после ще ѝ изпратя пари да дойде при мен! И ние пак ще бъдем заедно, по един или друг начин, независимо какво говорят хората! Далече оттук, далече от вашия срам!
— Алексис, срамът ще ви следва където и да отидете, където и да решите да сключите този ваш брак! Онова, което не трябва да стане, не може да стане, независимо колко много го искате! — Очите на Афродита бяха пълни със сълзи. Обичаше сина си повече от всичко на света и последното, което искаше за него, беше да го види нещастен или да го загуби. — С времето ще го преодолеете, ще видиш! И двамата сте толкова млади, целият живот е пред вас! Сега просто сте заслепени, но постепенно ще се осъзнаете! С теб заедно ще намерим изход!
— Тя ни е видяла, Урания му! — каза ѝ Алексис, когато останаха сами. — Майка ми ни е видяла на леглото! — И мисълта за това извика на лицето му смесица от гняв и силно смущение.
Урания нямаше търпение да научи защо леля ѝ Афродита е била толкова необичайно сурова с тях предния ден. И ето че Алексис вече ѝ обясняваше.
— Тя казва, че връзката ни е грях, че сме обречени и че децата ни ще се родят чудовища! — продължи той.
— И ти повярва ли ѝ? — ахна Урания и сложи ръка на устата си.
— Разбира се, че не ѝ повярвах! Много обичам майка си, но понякога говори като проста стара селянка! Всичко това са бабини деветини! — отговори той и се помести по-близо до нея.
Двамата бяха в любимото си скривалище — пещерата, където някога бяха консумирали за първи път любовта си. По това време на годината се смрачаваше доста по-рано, което им даваше възможност да се измъкнат незабелязани много по-лесно, и макар че откъм морето духаше пронизващ есенен бриз, за тях нямаше значение — бяха се прегърнали плътно и се опитваха да измислят какво да правят оттук нататък.