— Но вече разбирам, че по никакъв начин не можем да останем тук — продължи той. — Ние може да си вярваме, но никой друг няма да повярва във връзката ни.
Двамата се прегърнаха отчаяно. Бяха се заблуждавали дълбоко, допускайки, че е можело да стане по някакъв друг начин.
— Докато завършиш училище, аз ще съм натрупал достатъчно пари, за да ти изпратя и да можеш да дойдеш — изрече напълно убеден той, докато галеше косата ѝ.
— А аз ще уча здраво, за да стана учителка, така че също да мога да работя — отвърна тя.
— Няма да се бавя много — обеща той. — Ще намеря място, където да се установим и да се оженим, далече оттук и от позора, който според тях сме щели да им донесем.
— След като не мога да дойда с теб, ще остана тук и ще те чакам! — обеща тя. — Ще те чакам толкова, колкото трябва! Вярвай ми!
— А аз ще ти пиша всеки ден! — обеща той. — Ще ти разказвам за моите приключения и винаги ще си представям, че си с мен!
— Ще мисля за теб всеки ден и ще чакам да ме повикаш! — обеща му тя и му се отдаде за последен път.
Един студен зимен ден на 1936 година цялото семейство и по-голямата част от селото се събраха на брега, за да изпратят Алексис, който се качваше на лодка за атинското пристанище Пирея в търсене на нов живот — живот, в който се надяваше да бъде с момичето, което обичаше много повече и от роднините си, и от острова, на който беше роден. Всички останали, в това число баща му, си мислеха, че младият Алексис е решил да търси богатство и слава по чужди земи — обичайна практика на този остров — за да се върне след няколко години по-зрял и по-богат обратно в лоното на фамилията си. Единствените, които знаеха истинската причина за тръгването му, бяха Урания, Калиопа и Афродита. С огромна болка на сърце и с тайна, която щеше да отнесе в гроба, майката беше принудена да се сбогува с единственото си дете, с единствения си син — любовта на нейния живот, светлината и радостта на очите ѝ.
Всички се изредиха да целуват младия пътешественик и да му пожелават благополучно завръщане, а когато дойде ред да целуне майка си, Алексис я притисна крепко в обятията си, целуна я три пъти по челото, помоли я да се грижи за себе си и за баща му и ѝ обеща, че и той ще се грижи добре за себе си. Младото му сърце беше прекалено нетърпеливо да усети предизвикателствата на живота, който му предстоеше, за да допусне поне за миг мисълта, че може би прегръща майка си за последен път.
Роднини и съселяни стояха на дока и махаха с бели кърпички за довиждане, наблюдавайки лодката как се плъзва бавно към откритите води на Егейско море. Обединени от загубата си, Афродита и Урания стояха неподвижни една до друга, всяка потънала в собствената си скръб. Но докато сърцето на младото момиче беше пълно с надежда, сърцето на майката се пръскаше на милиони парчета при мисълта, че може би никога повече няма да види своя син.
Четвърта глава
Афродита беше мила, богобоязлива жена и макар че болката ѝ беше непоносима, тя все пак намери в себе си сили да не мрази и да не обвинява Урания. Ако изобщо имаше някаква промяна в отношението ѝ към нейната най-голяма племенница, тя по-скоро беше за добро — Афродита усещаше, че сега двете са свързани от нещо изключително важно, от любовта си към Алексис. Освен това, както не преставаше да си напомня, главният виновник за случилото се беше по-скоро тя самата. Затова се стараеше да бъде силна и храбра и да сдържа сълзите си, докато не остане сама.
— Не плачи, жено! — скастряше я съпругът ѝ Костандис, ако случайно я хванеше със сълзи на очи. — Докато се усетим, синът ни ще се е върнал!
Но Афродита знаеше, че няма да стане така.
Урания също не винеше само леля си за раздялата ѝ с любимия — отлично знаеше, че никога не е имало друга възможност. Въпреки това всяка вечер заспиваше обляна в сълзи в обятията на сестра си. Нежната Калиопа я целуваше по челото, галеше я по косата и я люлееше, докато не заспи.
— Скоро ще те повика да отидеш! — успокояваше я тя.
— Имам чувството, че съм изгубила ръка или крак — жалваше се Урания. — А понякога съвсем сериозно се страхувам, че внезапно ще спра да дишам.
Това беше първата дълга раздяла на двамата братовчеди, откакто се бяха родили, и сега осъзнаването ѝ се беше стоварило върху Урания като лавина.
— Скоро пак ще бъдете заедно, сестричке! — напомняше ѝ Калиопа. — Просто бъди търпелива! Ние поне сме си двете, а представяш ли си горкия Алексис? Съвсем сам сред широкия свят!