— Да, знам, Калиопа му, толкова съм притеснена за него! — хлипаше Урания. — Наистина имам голям късмет, че ти си до мен, а знам, че скоро Алексис ще повика и двете ни!
Колкото и да ѝ се искаше да повярва в мечтите на сестра си, че всички отново ще бъдат заедно, нещо караше Калиопа да се съмнява. Съвсем искрено желаеше щастието на Урания, но макар да не можеше да си представи живота без нея, дълбоко в себе си усещаше, че някой ден ще бъде принудена да приеме и това.
Бяха изминали три непоносими месеца от заминаването на Алексис, когато най-сетне се получи първото му писмо. В онези години пощата се доставяше само веднъж седмично и селяните бяха принудени да си я вземат лично от пощата. Всъщност през онзи знаменателен ден имаше две писма от Алексис, едното адресирано до Урания, другото — до Афродита. Пристигането им породи силно вълнение из цялото село, а новините там пътуваха бързо. Урания взе своето писмо с разтуптяно сърце и се втурна у дома, за да го отвори на спокойствие. Пликът изглеждаше точно толкова измачкан и опърпан, колкото може би изглеждаше и нейният любим Алексис след тези дълги месеци пътуване. Тя го подържа известно време в ръце, наслаждавайки се на очакването. Заобръща го от едната страна на другата, прокара пръсти по чуждестранната марка с цвят на диви теменужки, която ѝ изглеждаше екзотична и непозната като скъпоценен камък, и накрая с треперещи ръце започна да го отваря.
Много внимателно извади от плика няколко листа бледосиня хартия, фини като криле на пеперуда, а заедно с тях в скута ѝ падна и друго, отделно парче хартия. Както скоро щеше да установи, това беше официалното писмо до цялото ѝ семейство, нещо, което Алексис продължи да прави през цялото време, докато пишеше на Урания.
Тя затаи дъх и започна да чете дългоочакваните новини от своя любим.
6 март 1937 година
Прескъпа любов на живота ми,
Липсваш ми много повече, отколкото може да се опише с думи! В този плик ще намериш две писма. Точно това е само и лично за теб. Дръж го близо до сърцето си. Другото е за всички останали — за чичо, леля и братовчедките, моля те да им го предадеш!
Моя сладка любов, без теб имам чувството, че някой е закрил слънцето на небето над мен, но съзнанието, че някой ден отново ще бъдем заедно, ми дава сили да продължа. Искам да те видя, да те докосна, да те целуна! Искам да знам как си и да чуя гласа ти, но знам, че за последното ще трябва да почакам. Всяка вечер, откакто напуснах острова, преди да си легна, ти пиша нещо, макар да знам, че няма да мога да го изпратя. Това е единственото, което ми помага да запазя разсъдъка си.
Искам да знаеш, че съм добре! Не трябва да се тревожиш за мен! Старая се да поддържам духа и тялото си силни, за да мога да работя, да спечеля пари и да ти изпратя, за да дойдеш при мен колкото е възможно по-скоро.
Пътешествието ми е трудно и паметно и всички ми липсвате много, но най-много ми липсваш ти, любов моя! Толкова много неща ми се случиха, откакто напуснах острова, че направо не знам откъде да започна. Имам чувството, че ме е нямало при вас от години, а не от няколко месеца.
Най-хубавото, което ми се е случило до този момент, беше, че почти веднага след като ви напуснах, се запознах с един млад мъж, с три години по-голям от мен, който се качи на нашия кораб в Хиос. Казва се Костандис като баща ми и в редица отношения, особено в любовта му към морето, ми напомня за него. Много забавна компания е и точно като баща ми е много мил и добър. С него станахме добри приятели и съм сигурен, че ти би го харесала…
Докато четеше, Урания усети, че думите на Алексис я унасят дотолкова, че все едно чува гласа му и усеща присъствието му до себе си. Не ѝ беше трудно да си представи, че самият Алексис ѝ разказва всичко това — сякаш двамата отново седяха в своята тайна пещера на плажа и той ниже историите си за своя нов живот, новите си приятели, плановете си.
… Костандис беше решил да търси работа на търговски кораб и затова се беше запътил към Великобритания. Има чичо, който живее там, и по-точно в Уелс, в столицата Кардиф — едно от най-големите пристанища в тази страна, където акостират и много гръцки кораби. Попита ме дали не искам да тръгна с него, и каза, че чичо му със сигурност ще помогне и на двама ни. Започнахме да си търсим работа заедно и не след дълго я намерихме — на един търговски кораб, от който ти пиша сега и който пътува за Кардиф. Аз бях нает като чирак дърводелец, а Костандис работи в кухнята, което е добре за нас, защото ни осигурява допълнителна храна.