Георгиос се радваше много, че момчетата ще поостанат малко в дома му, докато са в града. Последните три години се бяха оказали тъжни за него. В продължение на четвърт век той беше женен за пухкавата и грижовна гъркиня Марика, но след внезапната ѝ смърт се чувстваше самотен и опустошен. За огромно съжаление и на двамата не могли да имат деца.
— Твоята леля Марика щеше много да ти хареса! — бяха първите думи, с които посрещна племенника си. — А тя щеше да се влюби в теб! Най-голямата ѝ мечта беше да има син!
Редовните търговски курсове на кораба из Средиземно море бяха чести и изтощителни и въпреки че „Дорик“ акостираше за кратко на различни пристанища, които в началото бяха много интересни на двете момчета, постепенно и двамата започнаха да чакат с нетърпение няколкото дена свобода на сушата, които Кардиф им предлагаше. Къщата на Георгиос се превърна за тях в убежище, където при всяко завръщане от поредния курс ги чакаха огромни купчини писма с новини от дома.
С времето животът на острова също се върна към обичайния си ритъм. Урания и Афродита продължаваха да страдат от загубата си, но макар никога да не демонстрираха враждебност една към друга, и двете предпочитаха да се държат на разстояние. Въпреки това между тях цареше някакво негласно споразумение за примирие, което ги поддържаше свързани, така че, когато на събиранията на фамилията останалите започваха да говорят за Алексис, и двете усещаха как болката отново пронизва сърцата им и се споглеждаха тъжно. Алексис пишеше редовно не само на Урания, но и на майка си. Разстоянието му помогна да проумее абсурдната невъзможност на ситуацията, в която се беше озовал с братовчедка си, затова отдавна беше престанал да обвинява Афродита за каквото и да било. Просто мълчеше и работеше здраво, за да успее да събере пари, които да изпрати за пристигането на любимата си.
Урания от своя страна беше изцяло погълната от училището, а обемът на материала, който трябваше да усвои, за да завърши, беше прекалено голям, за да ѝ остане време за рев и сълзи. Предстоеше ѝ да се яви на приемния изпит за учителския колеж и тя учеше здраво. Да приключи с преговора на поредния материал, после да свърши своя дял от домакинската работа и накрая да напише писмо на Алексис, беше напълно достатъчно, за да я запрати в дълбок непробуден сън веднага щом отпуснеше глава на възглавницата до сестра си вечер.
Тази вечер тя написа на своя любим:
Твърдо съм решена да завърша с добри оценки и да спечеля стипендия за колежа. Искам да мога в бъдеще и аз да работя, за да помагам за живота ни заедно. Но пък ми е много трудно да убедя родителите си, че точно това искам от живота си, а не моментален брак. Очевидно е, че ако ще уча в колеж, ще трябва да отида на Митилини, което само по себе си е голям проблем… Помниш ли колко време им трябваше да ми позволят да пътувам с автобуса до училище? И се съгласиха само защото ти беше с мен! Така че сега може би е твърде смело да се надявам, че ще ми позволят да отида на друг остров. Макар че, те започват да свикват с мен, с трудния ми характер, а както обичам да повтарям на майка си, след като съм достатъчно зряла за брак, значи съм достатъчно зряла и да отида сама в колеж!
Което ми напомня за друго. Сватовниците продължават да ни навестяват, но бъди сигурен, Лекси му, че изобщо не им обръщам внимание! Майка ми вече ме мисли за луда и не пропуска да не се опита да ме накара да променя решението си. Обаче напоследък имам чувството, че е вдигнала ръце от мен. Казах ѝ, че щом толкова иска да омъжи някого, да прехвърли вниманието си върху другите си дъщери. Има достатъчно. Асимина например е точно толкова нетърпелива да си намери съпруг, колкото майка ни е нетърпелива да намери за мен, така че се надявам не след дълго тя да прехвърли вниманието си върху нея, а мен да остави на мира. Да, вярно че следващата поред след мен е Калиопа, но както знаеш, тя все още не проявява никакъв интерес към брака. И тя иска да ходи в колеж, което е добре, защото, ако сме двете, родителите ни може би накрая ще се съгласят да ни пуснат. Представяш ли си, ако в крайна сметка и двете станем учителки? Ще бъдем страхотен отбор!
Алексис четеше писмата на Урания с наслада и широка усмивка. Очакваше ги с удоволствие и вълнение, обожаваше чувството ѝ за хумор и начина, по който винаги успяваше да го развесели. Знаеше, че тя копнее да го види не по-малко, отколкото той копнееше да види нея, и че той ѝ липсва не по-малко, отколкото тя на него, и въпреки това по някакъв странен начин тя винаги успяваше да звучи оптимистично и вдъхновяващо.