— Просто си влюбен в нея или наистина я обичаш? — чу се да пита с очи, замъглени от напиращите сълзи.
— Има ли някаква разлика? — отговори той, като все така не смееше да я погледне.
И в този момент в душата на Анна се надигна гневът. Изумлението, объркването и болката, които чувстваше до този момент, внезапно се превърнаха в бяс.
— Много добре знаеш каква е разликата! — изсъска тя.
Разбира се, че знаеше. Тя го беше подкачала достатъчно често по този въпрос през изминалите години.
— Английският е много богат език — обичаше да повтаря пред всеки, който благоволеше да я изслуша, — но в дефинирането на любовта най-добри на света са гърците! Нямат равни!
Изнасянето на тази кратка лекция за любовта я забавляваше и я караше да се чувства по изключение особено интелигентна. Обясняваше, че гърците разполагат с четири думи за любов и всяка една от тях описва различен нюанс на това чувство. Агапе е голямата любов. Сторге — нежната майчина любов. Филия — приятелската обич. Ерос — сексуалната любов.
— Агапе — продължаваше Анна — обединява всички видове любов в едно голямо, абсолютно, върховно чувство! Ерос е любовта, за която англичаните говорят като „влюбване“. Ерос е свързана със страстта, желанието и вманиачеността, превзема човека напълно, но в крайна сметка се оказва ефимерна.
Така че, да, Макс със сигурност знаеше много добре какво точно има предвид съпругата му с въпроса за любовта. Гневът ѝ нарасна още повече.
— Макс! — изкрещя. — Какво ти става, за бога? Чуваш ли се изобщо какви ги приказваш? — Преглътна сълзите си и продължи: — Говориш с мен, Анна, твоята съпруга! Или си забравил коя съм, а?!
Той не помръдна от мястото си. Нацупен и непоклатим като непокорно дете. Нямаше отговор за нея.
— Искаш ли да продължиш да живееш с мен? Обичаш ли ме още? — запита накрая тя, след като беше изчакала няколко секунди. Никога досега не беше допускала, че някога ще ѝ се наложи да зададе този въпрос на Макс. Точно на Макс. Та той беше нейната сродна душа, нейният най-добър приятел, бащата на децата ѝ! Как беше възможно точно Макс да не я обича?!
— Може би да… Не знам… — чу накрая уклончивия му отговор, който я прониза право в сърцето.
— Не знаеш дали искаш да продължиш да живееш с мен?! — избухна отново тя. — Това ли само можеш да ми кажеш след двайсет и пет години брак?! Ами децата ти? Ами Клоуи и Алекс? Знаеш ли дали ги обичаш, а?
— Имам нужда от пространство… Трябва да помисля… Объркан съм… — смотолеви накрая той.
През седмиците, които последваха този разговор, Анна имаше чувството, че се намира в някакъв кошмар. Макс продължаваше да живее у дома, но така и не можеше да вземе каквото и да било решение за бъдещото. Пред децата се стараеха да се държат както преди, но когато останеха насаме, Анна избухваше — чувстваше се безсилна пред нежеланието на съпруга си да разговаря за проблема и да изрази чувствата си. От време на време обаче улавяше, че дъщеря ѝ я поглежда въпросително.
— Мамо, какво става? Какво му има на тате? — беше я питала неведнъж Клоуи. Но Анна беше твърдо решена да държи децата си далече от тази история — или поне докато тя самата не си изясни напълно ситуацията.
Всеки път, когато беше на ръба да му изкрещи да си събира багажа и да изчезва от дома им, тя се сещаше за годините, които бяха изкарали заедно. Макс може и да не беше на себе си, но попе един от двамата трябваше да остане с всичкия си. Няколко месеца лудост не можеха да се сравнят с двайсет и пет години добър брак — беше длъжна да му даде малко време, но колко?
Твърдо решена да не позволи животът ѝ да замре заради тази история, Анна се стараеше да продължава да живее както обикновено. В Кралската академия по изкуствата имаше голяма изложба с картини на Моне и тя се насили да отиде да я види. Мисли за изгубения контрол на живота ѝ замъгляваха съзнанието ѝ. Бетонносивото небе беше надвиснало над града като таван, който всеки момент ще се срути. Докато вървеше към изложбата, от ума ѝ не излизаше въпросът: „Това ли е? Така ли ще свършат всичките тези години хубав брак?“
Навярно се беше разсеяла. Светофарът за пешеходци светеше зелено — беше сигурна в това. Момичето, което стоеше до нея, слезе от тротоара и Анна автоматично го последва. Моторът изникна сякаш от нищото. Свистенето на спирачки и оглушителният звук на клаксона извадиха Анна от замаяността ѝ и я изпратиха с обратен подскок на тротоара. Но девойката не се оказа толкова бърза и пое цялата сила на сблъсъка с мотора. Тялото ѝ лежеше на асфалта като счупена играчка. Чашата и една от обувките ѝ бяха изхвърчали до краката на Анна. Анна се загледа смаяно в девойката. Коленете ѝ се разтрепериха и тя се подпря на стълба на светофара, за да не се строполи на земята. За няколко секунди около тях се събра огромна тълпа. Някаква жена хвана Анна за ръка и я отведе до близката пейка. Мотористът, който очевидно беше невредим, кръжеше притеснено и уплашено около момичето. Към тях се втурна някакъв мъж, който каза, че бил лекар. Други хора вече се обаждаха на бърза помощ. Времето сякаш застина. Анна имаше чувството, че гледа филм, в който кадрите нарочно са забавени.