Сплотената гръцка общност в Кардиф беше много доволна да приветства в редиците си двамата млади мъже. Обичайното им място за срещи беше църквата „Свети Никола“, изградена в традиционния византийски стил само броени години по-рано заедно с прикрепения към нея център на общността в близката пристройка. Скоро този център се превърна в редовното място за посещение на двете момчета, когато бяха в града — предпочитаха го пред шумните претъпкани пъбове. Постепенно уелската столица и нейната гръцка общност се превърнаха в новия им дом.
При всяко акостиране на кораба първата работа на Алексис рано сутринта на следващия ден беше да отиде до църквата „Свети Никола“, да запали свещичка, за да благодари на светеца, че се е погрижил за него и колегите му и този път, да поседи сред покоя и аромата на тамяна на светата обител и да се помоли. Молеше се за скорошното си събиране с Урания, за прошката на майка си, за безопасността на баща си и за своята. Молеше светеца да го дари с търпение, смелост и мъдрост — все качества, от които Алексис отчаяно се нуждаеше, ако искаше да се справи с онова, което му предстоеше в този живот.
Пета глава
Месец ноември бележеше началото на брането на маслините на острова. По време на това ежегодно събитие всички селца наоколо биваха обхващани от празнична атмосфера и от нещо, което можеше да се опише само като маслинова треска. Въпреки че работата беше трудна и изнурителна, в нея искаха да се включат всички, млади и стари.
Тъй като повечето семейства разполагаха поне с няколко маслинови дръвчета, празничният дух обхващаше и тях, не само онези с обширните маслинови масиви. Точно както производството на домашно вино, производството на зехтин беше традиция, следвана от векове, предавана от поколение на поколение.
Братята Левантис притежаваха общо над две дузини маслинови дръвчета и в добра година, когато имаше обилни валежи, дърветата ги даряваха с изобилна реколта, която поддържаше и двете семейства със зехтин за дълго време.
Беше изминала година от заминаването на Алексис, когато започна следващото прибиране на маслиновата реколта. През пролетта и есента на острова се бяха изсипали много дъждове и сега дърветата бяха натежали от плод. За брането на маслините родът Левантис се събираше всяка вечер за по няколко часа и след църковната служба в неделя. В една неделна утрин, когато слънцето топлеше като в майски ден и големите сочни маслини проблясваха между сребристите листа на дърветата, Урания и Калиопа решиха да отложат ученето си за вечерта и да се присъединят към забавлението на двете семейства.
В брането на техните дървета участваше много народ, не само от техния род, но и приятели. Макар че събирането на маслиновата реколта не беше точно бране, а по-скоро биене. Биене на клоните на дърветата с дълги пръти, пръчки и вили, за да опадат маслините. Под дърветата се разстилаха мрежи и големи платна. Здравите мъже и по-големите момчета се редуваха да се качват на дървените стълби, подпрени на дърветата, за да брулят клоните и да събарят маслините, които се приземяваха със силен тътен на земята. Работата беше опасна, но много вълнуваща, имаше добро настроение, смях и песни. Очакваха я със същото вълнение, което предизвикваше и голямата клада в църковния двор по Великден, където изгаряха изображението на Исус Христос.
За Урания и Калиопа беше добре дошло да излязат малко на въздух и да се раздвижат, да захвърлят поне за малко учебниците и писалките си. Оставаха само няколко месеца до приемните изпити на Урания за учителския колеж. Домашните бяха много и нито една от двете не разполагаше със свободно време за нещо друго. Урания беше особено щастлива през този ден — последното писмо на Алексис звучеше изключително позитивно и пълно с планове за евентуалното им бъдещо събиране, на което той се надяваше. Свежият въздух и топлото ноемврийско слънце бяха невероятно ободряващи и двете сестри бяха в превъзходно настроение.
— Помните ли онзи път, когато Алексис си удари ръката с вилата толкова силно, че си счупи китката и започна да тича наоколо и да пищи като момиче? — извика през смях Урания към близките си.
— Как мога да забравя? — отвърна Афродита и спря, за да си поеме дъх. — Бях готова да счупя и другата му китка, задето се държа толкова глупаво!