— Това момче никога не слушаше! — провикна се от другия край Хрисула. — Вършеше само опасни неща, когато беше малък.
— А помните ли, когато старият ни баща вдигна чувала с маслините, а той взе че се пръсна и маслините се разпиляха навсякъде? — напомни им Костандис от стълбата, на която се беше качил.
— Вярно, падна голям смях! — отвърна един от братовчедите. — Всички започнахте да му крещите. Горкият бапу, толкова го беше срам!
— Да бе, помните ли как трябваше да събираме всички маслини една по една? — засмя се друг братовчед.
— Да де, ама той не беше виновен! — обади се Урания. — Горкият дядо! Чувалът просто се закачи за една от вилите и се разкъса, без той да забележи.
Добронамерените коментари и спомени продължиха в същия дух. Хората работеха и настроението на всички през тази ноемврийска неделя беше радостно и приятно.
— Добре, хора! Имам нужда от малко почивка! — извика внезапно Андрикос, от кривото старо маслиново дърво, на което се беше покачил, и избърса чело с голяма бяла кърпа. Беше прекарал по-голямата част от сутрешните часове или на стълба, или на някое дърво и сега искаше да слезе на земята.
— Хубаво, слизай! Аз ще поема оттук нататък! — извика на баща си Калиопа, нетърпелива да се покатери на дървото, преди някой от братовчедите ѝ да я изпревари.
— Аз съм следващата! — изкрещя Урания, която винаги се съревноваваше със сестра си, когато ставаше въпрос за момчешки дейности.
— Ще си чакаш реда! — провикна се Калиопа и тръгна да се катери по стълбата.
Всеки човек си имаше конкретна задача, всеки знаеше какво точно трябва да прави и всички работеха заедно в перфектна хармония. По едно време някой запя и постепенно всички подеха песента му. Млади и стари гласове се сляха в едно, пееха островна песен, която разказваше за морето и неговите рибари, за рибарски лодки и техните безценни товари от корали и перли. Жуженето на пчелите, чуруликането на птиците и пеенето на берачите се превърнаха във вълшебен хор, а през това време слънцето прежуряше, а от небето валяха големи твърди пурпурни, черни и зелени маслини.
Чу се силен звук от тупване, който беше доста по-различен от звука на паднал на земята клон. Внезапно песента секна. Всички се вцепениха, настана гробна тишина. Сред листата, клоните и падналите маслини лежеше Калиопа. Беше се проснала като счупена кукла, но все още стискаше здраво клона, на който беше седяла допреди малко.
Никой не смееше да проговори. Никой не смееше да помръдне. Първа наруши тишината Хрисула — с пронизителен писък майката хукна към своята дъщеря. И с това сякаш развали магията — хората се втурнаха след нея да помагат. Урания се беше заковала на място, неспособна да помръдне. Примигна няколко пъти, като че ли очакваше, че всеки път, когато отвори очи, картината пред нея ще бъде различна. Ала продължаваше да вижда как майка ѝ беше коленичила до тялото на сестра ѝ.
— Паная му! — пищеше Хрисула. — Тя не диша! Бързо! Някой да повика доктора!
И всички изведнъж започнаха да викат и реват, което извади окончателно Урания от транса ѝ. Паниката и адреналинът я накараха да побегне. Тичаше ли, тичаше, без да спира, докато не започна да удря с юмруци по вратата на доктор Думас.
— Сестра ми, сестра ми! Докторе, докторе! — викаше и хълцаше едновременно. — Елате бързо! Тя не диша!
Падането на Калиопа не беше фатално. Когато пристигна в маслиновата горичка, докторът с облекчение установи, че тя все още диша и че никой не беше направил опит да я мести. Установи, че момичето има сътресение на мозъка и трябва незабавно да бъде откарано в болницата. Берачите набързо сковаха импровизирана носилка от клоните, мрежите и платната по земята и под зоркото око и наставленията на доктора преместиха внимателно Калиопа първо на носилката, а после и в колата на доктора, която я откара в болницата.
На пръв поглед Калиопа не беше претърпяла опасни наранявания, с изключение на счупен лакът и три счупени пръста на ръката. Но въпреки първоначалната диагноза на доктора, че тя има мозъчно сътресение, пострадалата всъщност беше изпаднала в кома. Стана ясно, че докато не дойде в съзнание, не може да се предполага друга диагноза. През цялото време, докато Калиопа спеше, Урания внимателно следеше лицето ѝ за най-дребното помръдване — но Калиопа си оставаше бледа и неподвижна, а кестенявите ѝ къдрици обрамчваха като ореол бялото ѝ лице. В продължение на шестнайсет дни и нощи Урания отказваше да се прибере у дома и дори да отиде на училище — не помръдваше от леглото на сестра си. Докато накрая, една прекрасна сутрин, Калиопа не отвори рязко очи и не проговори.