— Урания! Какво става? Защо съм в това легло? — попита объркано.
— Добро утро, поспаланке! — отвърна Урания, като се стараеше да звучи весело и да не издаде с нищо притесненията си. — Помниш ли как падна от дървото? — попита и се наведе, за да я целуне.
— Помня как полетях — отговори Калиопа и се огледа. — Но защо съм в болница?
— Полетът ти не беше особено успешен и ти тупна на земята.
— Олеле! Сигурно много е боляло! — усмихна се Калиопа. — И сега добре ли съм?
— Разбира се! А сега, след като се събуди, ще бъдеш още по-добре, обаче толкова ни уплаши!
— Много съжалявам! Колко време съм спала? — попита тя, повдигна ръката си и се загледа в бинтованите си пръсти.
— Малко повечко от обичайното излежаване.
— Вече може ли да се прибираме? — попита Калиопа и се опита да седне.
— Първо трябва да те види докторът. Каза ми да го повикам веднага след като се събудиш.
— А не може ли да го почакам седнала? — запита Калиопа, сякаш всичко отново си беше нормално.
— Предлагам да почакаме малко със сядането — отвърна неуверено Урания. — Доктор Думас положи много грижи за теб!
— Все пак ми се ще да се поразмърдам мъничко — промърмори Калиопа. — Чувствам се напълно скована.
Отново опита да заеме седнало положение, но лакътят под нея се приплъзна и я принуди да се отпусне на леглото.
— Помогни ми, Урания му, нямам никакви сили! — изстена и протегна ръка към сестра си.
— Което изобщо не е изненадващо — промърмори Урания, прегърна сестра си през кръста и се опита да я повдигне.
Калиопа се хвана за Урания и се опита да се изтегли в седнало положение на леглото. Но това се оказа невъзможно.
— Странна работа! Май нямам никакви сили — и внезапно осъзна истината. — Краката ми! Нещо е станало с краката ми! — А после с едва доловим шепот добави: — Изобщо не ги чувствам!
Шеста глава
Противно на всеобщите очаквания, падането на Калиопа се оказа много лошо. Беше проявила голямо безразсъдство през онзи фатален ден и се беше изкатерила твърде високо по клоните на маслиновото дърво. След падането на земята костите ѝ издържаха — имаха минимални увреждания, но травмата на гръбначния ѝ стълб беше довела до неврологични усложнения, причинили пълна парализа на двата ѝ крака, както и частична на лявата ръка.
Хрисула беше неутешима и не преставаше да вини Андрикос, задето беше позволил на дъщеря им да се качи на стълбата — като че ли горкият човечец не беше достатъчно нещастен. Шокът беше голям за всички, но най-трудно понесе новината Урания. Тя беше напълно съсипана заради сестра си, но се стараеше да не го показва. Знаеше, че трябва да бъде силна заради Калиопа, защото сега беше дошъл нейният ред да покаже подкрепа и разбиране.
Животът на един малък гръцки остров през 30-те години на двайсети век не беше особено благоприятен за хора с тежки медицински увреждания. Доктор Думас беше добър лекар и полагаше всички грижи за своите пациенти, но не му беше по силите да помага на болни в сложното състояние на Калиопа. Същото важеше и за градската болница, която се намираше на двайсетина километра от селото. С ограничените си ресурси болницата направи всичко възможно за пострадалата, но разчиташе много и на близките ѝ. Единственото място, където Калиопа можеше да получи по-подходящи медицински грижи, беше материкът и някоя от неговите големи болници, където тя би могла да бъде откарана. Но в нейния случай първо в кома, а след това парализирана — пътуването, да не говорим и с лодка — беше напълно невъзможна задача.
Месеците след изписването на Калиопа от болница и до пристигането на инвалидния стол от материка бяха най-трудните. Прикована на легло, Калиопа се чувстваше безпомощна и нещастна, преместването ѝ където и да било беше трудно. Въпреки това с помощта на майка си, леля си и останалите си сестри Урания се грижеше безупречно за сестра си. Те я къпеха, слагаха я на гърнето, хранеха я и ѝ решеха косата, четяха ѝ книги и ѝ пееха песни. Урания вършеше всичко напълно доброволно и с много любов, без нито за миг да се усъмни, че ако тя беше на мястото на Калиопа, сестра ѝ щеше да прави същото за нея.
Отначало Калиопа се намираше в състояние на отрицание — очакваше, че краката ѝ постепенно ще възстановят подвижността си и един ден тя ще успее да се надигне от инвалидния стол и отново ще проходи.
— Усещам някакво гъделичкане в пръстите на краката си — казваше понякога на Урания. — Виж, мога да ги мърдам!