Но не можеше, разбира се.
Постепенно Калиопа започна да свиква с положението си. По типичния за нея начин го прие философски, както обикновено правеше с всичко в живота си.
— След като така ми е писано, трябва да приема съдбата си и да продължа да живея живота, който ми е даден — повтаряше пред Урания. — Не мога да направя нищо повече за краката си, но мога да сторя нещо за душата си. Не желая да прекарам дните си в мрак и отчаяние!
Урания не беше на себе си. Не можеше да понесе мисълта, че сестра ѝ ще остане инвалид до края на живота си. Двете имаха толкова много мечти, толкова много планове! Не можеше да повярва, че всичко това се е случило точно на тях. Урания усещаше случилото се на сестра ѝ като станало и с нея. Връзката между тях беше изключително силна, още от детството им — дотолкова, че майка им често казваше: „Те са като един човек! Ако едната се пореже, другата започва да кърви!“.
Но съдбата беше решила да пощади Урания — тя можеше да използва и двата си крака и да отиде навсякъде, където пожелае. Въпреки това на нея изобщо не ѝ минаваше мисълта, че може да отиде някъде без сестра си. Минаха месеци, преди да ѝ хрумне да се върне на училище, а какво остава — да напусне острова и да замине при Алексис. Нали плановете им включваха и Калиопа да дойде при тях, след като двамата с Алексис се установят някъде! Как щеше да стане това сега? Как щеше Урания изобщо да напусне острова? Та Калиопа дори не можеше да седне без нейна помощ! Мечтите им бяха разбити. Напълно.
Урания, разбира се, продължаваше да мисли за Алексис и да му пише, но не така често като преди. Веднага му писа и за инцидента, но тогава Калиопа беше все още в кома и никой нямаше представа за размерите на нейните травми. В мига, в който положението на болната стана ясно, фокусът на вниманието на Урания се измести — сестра ѝ се превърна за нея в приоритет номер едно. Колкото и Алексис да ѝ липсваше, колкото и да копнееше да бъде с него, не можеше да си представи, не можеше дори да допусне да изостави Калиопа. Единственото, за което си мечтаеше, беше Алексис изобщо да не беше тръгвал и сега да беше тук, за да може да им помага.
Дългото отсъствие от училище се беше превърнало в пречка за приемните изпити на Урания в учителския колеж, но заради обстоятелствата ръководството на училището направи изключение и на Урания ѝ беше позволено да възобнови учението си и да се подготви за приемните изпити следващата година. Така минаха десет месеца, преди тя отново да се върне на училище. Няколко месеца по-късно Калиопа реши да я последва, твърдо решена да продължи образованието си и да възвърне донякъде нормалността в своя живот.
Шофьорът на автобуса — Филипос, който много обичаше двете сестри, беше силно покрусен, когато научи какво е станало. Сърцето го заболя от мъка, когато видя младото момиче в инвалидния стол, и моментално се втурна да помага. Първото, което направи, беше да свали една от предните седалки в автобуса, за да направи място за инвалидния стол на Калиопа. Скоро след това инсталира съоръжение, с което да я качва по-лесно в автобуса.
И ето как след двайсетгодишно стриктно спазване на разписанието, Филипос промени графика си с по двайсет минути във всяка посока, за да включи допълнителното време, което беше необходимо на Калиопа за качване и слизане от автобуса. Вечер, след като разтовареше момичетата от автобуса си, той поглеждаше към олтарчето вдясно от волана си, прекръстваше се и отправяше кратка молитва към Богородица да бди над неговите момичета. Шофьорът много добре знаеше, че на мястото на двете сестри на пътя пред него — едната в инвалидния стол, а другата, бутаща същия този стол — спокойно можеха да бъдат неговите собствени две дъщери.
Междувременно Алексис с нетърпение чакаше да получи нова информация за Калиопа. Но минаха два месеца, докато пристигне следващото писмо, което го уведоми за истинското ѝ състояние. Първото писмо на Урания беше пълно с надежда и увереност, че веднага щом излезе от комата, Калиопа ще бъде добре, защото имала само няколко синини и няколко счупени пръста. Той помнеше не малко случаи на хора, паднали от дърветата при бране на маслините, помнеше и собствените си глупости и безразсъдства, но много добре си даваше сметка, че никога досега не е имало нещо толкова сериозно като това. Когато научи за истинското положение, изпита невероятна болка — обичаше по-малката си братовчедка и не можеше да си представи тя да прекара остатъка от живота си в инвалиден стол. Веднага след това дойде и чувството за вина — не можеше да е при тях, на острова, за да им помага в тези трудни времена.