Той знаеше, че не може да признае пред никого, че Урания му е първа братовчедка — тази тема беше табу, а той ценеше твърде много приятелството си с Костандис, за да рискува да го загуби. Затова историята, която разказа, приличаше доста на тази на неговия приятел, една от обичайните любовни истории от гръцките острови — семейството на Урания не го сметнало за подходяща партия, затова двамата нямали друг избор, освен да избягат, за да бъдат заедно.
Освен че започнаха да си споделят, двамата приятели избраха за свой довереник чичо Георгиос. Те търсеха съвети и напътствия, а за него нямаше по-голямо щастие от това да приеме ролята на баща за двете момчета.
Главното им притеснение беше дали, когато дойде моментът да повикат момичетата си, да потеглят за родината. Налагаше се да вземат решение, трябваше да бъдат организирани и да планират всичко добре. Една от възможностите, които обсъждаха, беше да останат в Кардиф при чичо Георгиос, но пък и двамата искаха да се върнат в Гърция. По време на работата си на търговския кораб Алексис се беше показал като полиглот и с лекота беше усвоил доста добре английски, италиански и немски, което му даваше възможност да живее навсякъде. Но повикът на родината беше по-силен от всичко. И за двамата.
Чичо Георгиос беше на мнение, че най-доброто място за започване на нов живот е град Солун. Освен че имаше голямо пристанище, което щеше да позволи на момичетата да стигнат до него всяка от своя остров, Солун открай време беше гостоприемен и за имигранти, и за бегълци. Както добави Георгиос, този град бил най-подходящ за ново начало — никой няма да ти задава излишни въпроси.
И така, с надежда в сърцето и в тотално неведение за събитията, разиграващи се на острова, Алексис беше писал на Урания, за да ѝ обясни своя план. Беше я предупредил да започне да се подготвя за пътешествието, което щеше да промени завинаги живота им.
А далече от него, на техния остров, Урания се намираше пред неразрешима емоционална дилема. Тя също мечтаеше само за едно — да прекара остатъка от живота си с Алексис. Но сега, когато желанието ѝ беше напът да се осъществи, тя вече не беше сигурна дали го иска. В главата и сърцето ѝ цареше объркване. Алексис беше любовта на живота ѝ, мъжът, на когото се беше обрекла, но сестра ѝ беше нейна плът и кръв, нейна сродна душа, нейна най-добра приятелка и тя я обичаше много повече, отколкото би могла да обясни. Да отиде при Алексис, би означавало да се погрижи само за собственото си щастие. Но как би могла да бъде щастлива, след като знае, че е изоставила Калиопа? Как би могла да напусне сестра си просто така? Беше изправена пред труден избор и за първи път през живота си Урания нямаше към кого да се обърне.
Калиопа и Афродита бяха единствените в селото, които бяха посветени в нейната тайна. Урания беше сигурна, че ако сестра ѝ знаеше какво си мисли сега, веднага щеше да се възпротиви и да я накара да замине при Алексис. Самата Калиопа също искаше сестра ѝ да бъде щастлива и мислеше, че планът си остава същият — Алексис ще изпрати вест на Урания да отиде при него съвсем скоро. Единственото, което се беше променило, бе фактът, че тя вече не можеше да отиде при тях, нито сега, нито в бъдеще.
Колкото повече Урания мислеше и премисляше нещата, толкова повече сърцето и главата я заболяваха. Накрая един ден, водена от неудържимото желание да сподели с някого, тя осъзна, че се намира пред вратата на леля си Афродита и чука.
Макар и силно изненадана да види точно нея, Афродита я покани учтиво, хвана я за ръка и я въведе в къщата си. Отдавна беше простила и на сина си, и на племенницата си онова, което смяташе за техен грях. Беше убедена, че стига двамата да се намират на достатъчно разстояние един от друг, няма нищо опасно.
— Ела, седни при мен! — покани тя Урания и потупа бродираната възглавница на типичния за техния остров голям, резбован дъбов диван, подарен ѝ от баба ѝ като част от нейната зестра. Гостенката ѝ изобщо не изглеждаше на себе си. — Казвай! — подкани я, вече нащрек, предполагайки, че племенницата ѝ идва с някакви новини от Алексис. — Да нямаш вести от нашето момче? Добре ли е?
— О, да, тия, той е добре! — побърза да я успокои Урания, а после се разплака. Въпреки че двете жени избягваха да остават заедно, нещастието с Калиопа беше сближило отново двете семейства. Напоследък Афродита прекарваше повечето от свободното си време в къщата на етърва си, за да ѝ помага с каквото може.
— Какво те води при мен, Урания му! — попита пак лелята и хвана ръката на момичето. Тя знаеше, че племенницата ѝ е силно привързана към сестра си и че страда много заради трагедията с нея. — Как е нашата Калиопа днес? Да не би да се е случило нещо? — допълни меко.