Урания не отговори. Не можеше. Седеше със скръстени в скута ръце и плачеше безмълвно. Сълзите, изпълващи големите ѝ кафяви очи, се стичаха по бузите ѝ, а оттам — в скута ѝ. Леля ѝ седеше до нея и търпеливо чакаше, докато накрая сълзите на Урания не секнаха и гласът ѝ не се завърна.
— Не! — изрече накрая рязко и погледна към леля си. — Нищо не се е случило! Абсолютно нищо! — и продължи да повишава тон: — Калиопа си е все същата. Но ми се иска нещо да се беше случило! Ще ми се да се беше случило чудо и моята сестра да проходи, да може пак да тича, да танцува, да подскача и да плува както преди! Но не, лельо, нищо не се е случило! Калиопа ще си остане недъгава до края на живота си и никой от нас не може да ѝ помогне с нищичко!
В гласа ѝ имаше едновременно гняв, тъга и предизвикателство към съдбата, но в мига, в който млъкна, сълзите ѝ пак рукнаха. Афродита хвана отново двете ръце на племенницата си и нежно заговори:
— Господ е милостив, Урания му! Такава е била участта на Калиопа, а ти не забравяй, че нищо на този свят не е случайно! За всичко си има причина!
— И каква причина би могло да има сестра ми да бъде наказана така? — извика гневно Урания.
— Не е наша работа да знаем, Урания му — отговори тихо леля ѝ.
— Единствената възможна причина, за която се сещам — продължи все така гневно Урания и издърпа ръцете си, — е да държи мен и Алексис разделени завинаги! Знам, че според теб ние сме извършили грях, но след като Господ е толкова милостив, защо тогава наказва точно горката Калиопа'?
— Господ наистина е милостив, Урания, не губи вяра! И това не е наказание за Калиопа!
— След като не е наказание, тогава какво е? — подхвърли горчиво Урания.
— Калиопа има силен дух и добро сърце. А сега ще стане още по-силна и ще надмогне всичко това!
— Калиопа нямаше нужда от това страдание, за да стане силна! Тя и преди беше най-силната от всички ни! — изкрещя Урания. Във всеки случай сестра ми няма да бъде принудена да се бори с нещастието си сама! Аз винаги ще бъда с нея! Ако онова, което казваш, е вярно, ако нищо на този свят не е случайно, то тогава може би на мен и Алексис наистина не ни е писано да бъдем заедно! — Изтри сълзите с опакото на ръката си и стана да си върви. Направи няколко крачки към вратата, но изведнъж спря и се обърна. Изправена висока и горда пред седналата Афродита и с треперещ глас, който като че ли принадлежеше на някой друг, тя каза: — Независимо какво ще се случи, лельо Афродита, трябва да знаеш, че аз обичам Алексис без срам и с цялото си сърце и изобщо не ме интересува какво мислите по въпроса ти и всички останали! И макар че с него не ни е писано да бъдем заедно, да знаеш, че аз ще го обичам винаги, до края на живота си!
След това свое избухване от страх да не се разреве пак, Урания напусна с трясък къщата на леля си и се втурна към брега, към тяхното убежище. Месеци наред ѝ се беше налагало да бъде силна заради Калиопа и да държи болката и тъгата дълбоко в себе си. Но ето че накрая всичко беше изригнало и отказваше да се подчини на волята ѝ. Седнала сама в тайната пещера, тя се разплака отново — без задръжки, с пълен глас, оставяйки сълзите да се стичат на воля по камъните в краката ѝ. Плачеше за нещастната си сестра. Плачеше за себе си. Плачеше за Алексис и за тяхната обречена любов.
Урания седеше, прегърнала свитите си крака в хладния мрак на пещерата, и умът ѝ започна да оформя мисли, каквито никога досега не си беше позволявала.
Ами ако леля ѝ е права, мислеше си отчаяно тя, и ако Калиопа е наказаната заради греха им с Алексис? Урания вярваше в Бога, но не желаеше да повярва в един Бог, който наказва любовта. Нали той беше олицетворение на любовта? Защо да обичаш някого, трябва да бъде грях, и защо физическата любов да е толкова ужасна, че някой да бъде наказан?! Мислите ѝ се въртяха хаотично — противоречиви, объркани. Тя винаги се беше гордяла със своята логика, със своята информираност, с това, че не се съобразява с примитивните суеверия на острова. Винаги кореше майка си, когато тя се впуснеше в подобен тип разсъждения, тогава защо в този момент позволяваше да бъде тормозена от подобни ирационални мисли? Във всичко това нямаше никаква логика, никакъв здрав разум. Тя обичаше Алексис — поне в това беше напълно сигурна — и нищо не беше в състояние да ѝ отнеме тази любов. Ако този Бог, на който се прекланяха тук, беше Бог, който наказва, значи, не беше нейният Бог, тя не го обичаше!