И докато седеше така, обгърната от познатия сумрак на пещерата, съхранил и до днес излъчването на Алексис, Урания стигна до повратно решение за живота си. Осъзна, че любовта ѝ към Алексис не беше намаляла, но освен това осъзна — с изумление — че онова, което наистина беше намаляло, бе нейното желание да замине при него, след като това означаваше да изостави сестра си. Обичта ѝ към Калиопа беше по-силна от желанието ѝ да търси щастието си с Алексис. И изобщо не ставаше въпрос за вина. Не ставаше въпрос и за чувство за дълг. Това беше въпрос на избор. Не защото тя не трябваше да изоставя сестра си, а защото тя не искаше да я изостави! Урания избра да остане.
Постепенно душата ѝ се изпълни с покой. Нямаше никаква представа колко дълго беше стояла в пещерата, но когато накрая излезе, сърцето ѝ беше препълнено от любов към единствените двама души в живота ѝ, които значеха всичко за нея на този свят. На мъчителната ѝ нерешителност най-после беше сложен край. Тя беше доволна, че е взела правилното решение. Надяваше се Алексис да ѝ прости.
Седма глава
Гърция, Егейско море,
1999 г
За по-малко от двайсет и четири часа Анна беше научила за миналото на своето семейство много повече, отколкото през целия си живот досега. Разказът на баща ѝ я разтърси до дъното на душата ѝ, преобръщайки тотално възприятията ѝ както за нея самата, така и за нейните близки. Любовната история между Урания и Алексис надхвърляше всяко въображение. Сигурно трябваше да се почувства обидена от името на майка си заради всичко това. Заради забранената любов, която баща ѝ цял живот е изпитвал към жена, която майката на Анна беше смятала за своя добра приятелка. Но как би могла да ги осъди при всички тези изпитания, които са били принудени да изтърпят в името на такава голяма любов?
— О, тате, мама знаеше ли за леля Урания? — попита Анна през сълзи. — А аз винаги съм смятала, че именно мама е била любовта на живота ти! Всичко това е толкова тъжно! Как си успял да го преживееш?
— След като Урания взе решение да не дойде при мен, и аз често се питах как ще го преживея, как ще продължа напред — отговори баща ѝ с огромна болка в гласа. — Но хората наистина продължават да живеят, Анна, животът винаги намира начин.
— А как изобщо си успял да обичаш мама, след като толкова много си обичал Урания? — продължи объркано Анна. — Или по-точно, как изобщо си успял да се влюбиш отново?
— Любовта няма граници, Анна му. Любовта е тази, която ни поддържа живи. Искам да знаеш, че обичах истински майка ти, а тя нямаше никаква представа за Урания. Какъв би бил смисълът да ѝ признавам за това? Щях да ѝ причиня единствено болка.
— Но как е възможно да обичаш истински, с такава страст повече от веднъж в живота си, тате? Възможно ли е изобщо това?
— Обичах и двете истински, с цялото си сърце, но трябва да знаеш, момичето ми, че в живота има много истини и много начини да обичаш. Животът има способността да ни изненадва, Анна му — отбеляза Алексис с очи, вперени невиждащо някъде в далечината. В миналото. — Разбираш ли, в крайна сметка това беше извън нашия контрол. Колкото и да искахме с Урания да бъдем заедно, колкото и да се стараехме това да се случи, просто не е било писано. В живота има неща, по-важни от нашите желания и страсти.
Анна се запита дали някога би имала куража на леля си да загърби собственото си щастие заради някого, когото обича. Като че ли би могла да го направи единствено заради децата си. Въпросът за лоялността беше един от ключовите, които я съпътстваха неизменно, откакто беше пристигнала на острова. Как беше възможно след всичките тези години Макс дори да допусне мисълта, че може да напусне живота им? Не значат ли семейството, миналото и лоялността много повече от краткотрайните емоции и егоистичното удовлетворение? Както беше казал и баща ѝ, не са ли някои неща по-важни от нашите желания и страсти?
Не беше много сигурна дали би могла да бъде чак толкова безкористна и пожертвувателна като леля си Урания, но определено знаеше, че никога не би причинила на някого болката, която Макс бе причинил на нея. Докато гледаше сега с нови очи баща си и леля си, чиято любов продължаваше да живее и до ден-днешен, тя усети в сърцето си още по-голям гняв заради изневярата и предателството на Макс. В главата ѝ се заформи съвсем нова мисъл. Да не би да беше престанала в крайна сметка да го обича? Да не би гневът ѝ да беше изместил окончателно любовта? Една от причините да дойде на острова, беше да предостави и на двама им пространство и време за мислене, така че евентуално да намерят начин да продължат. Но колкото и да държеше на живота, който двамата споделяха, колкото и да обичаше децата и общото им минало като семейство, тя все още смяташе стореното от него за непростимо, а сега, след разказа на баща си, се чувстваше още по-объркана и отпреди.