Девойката продължаваше да лежи насред улицата. Под главата ѝ се беше образувала локва кръв. В далечината се чуха сирени.
Анна седеше на пейката, без да помръдва, като в транс. Жената, която ѝ беше помогнала, не се отделяше от нея. Парамедиците си вършеха работата, полицията държеше настрани все по-многобройните зяпачи.
— Добре ли сте? — попита я тихо жената до нея.
— Тя дали ще се оправи? — попита Анна с глас, толкова слаб, сякаш не беше нейният.
— Нямам представа — отговори жената и потупа ръката на Анна. — Сигурна съм обаче, че моторът беше превишил скоростта. Вие извадихте голям късмет!
Когато Анна погледна пак към девойката, парамедиците вече я вкарваха на носилка в линейката. Одеялото, с което допреди малко я бяха завили, за да я затоплят, вече беше метнато над главата ѝ.
Тълпата постепенно се разпръсна. Анна успя да се стегне и се насочи към Кралската академия. Когато прекрачи прага ѝ, тръгна право към тоалетната, заключи се в една от кабинките и избухна в плач. Плака, защото беше шокирана и уплашена, плака за горкото нещастно момиче, чийто живот беше прекъснат така внезапно и напълно безсмислено. Плака за Макс и за себе си. Плака и защото си даваше сметка, че на мястото на загиналото момиче можеше да бъде тя и сега да лежи в някоя от моргите на големия град. Заключена в тоалетната кабинка на едно от любимите си места, Анна стигна до едно прозрение. Стига толкова! Трябваше да се вземе в ръце и да поеме отново контрола върху своя живот! Щом съпругът ѝ не беше в състояние да вземе решение, налагаше се да го направи тя! И щеше да продължи напред — със или без Макс.
В деня, в който се беше разминала на косъм със смъртта, Анна изпита непреодолимо желание да види баща си. След онзи разговор с Макс тя се стараеше да го избягва, да съкращава гостуванията си — страхуваше се да не го разтревожи. Знаеше, че докато нещата не се изяснят, няма смисъл да го занимава с проблемите си. След смъртта на майка ѝ върху плещите на Анна беше легнал огромният товар на отговорността не само за баща ѝ, но и за всички други в семейството. Като дъщеря, съпруга, майка и сестра на трима братя, Анна волю-неволю беше принудена да наследи ролята на майка си като глава на семейството — човекът, който винаги беше длъжен да се притеснява за всичко и всеки. И ако някога беше копняла да бъде просто нечия дъщеря и никоя друга, то това беше точно в този ден.
Срещнаха се в градините на Кенуд — любимото място за разходка на баща ѝ. Беше слънчев майски следобед, розите бяха напъпили, рододендроните бяха нацъфтели — Лондон беше облякъл най-хубавата си неделна премяна. Анна беше хванала баща си под ръка и докато крачеха бавно из градините, тя едва сдържаше сълзите си.
— Мисля, че настъпи моментът да се върна на острова — изрече внезапно баща ѝ и се закова на място. — Искам да видя близките си. Това може би ще бъде последният ми шанс за среща с тях.
— Какво искаш да кажеш с този твой последен шанс, татко? — промълви тя и усети как коленете ѝ омекват. Уплаши се да не би осемдесетгодишният ѝ баща да ѝ признае, че е болен от нещо страшно.
— И аз не знам, Анна му[1] — продължи той на гръцки, което винаги беше знак, че иска да каже нещо много важно. — Имам предчувствие, че това ще бъде последното ми лято. Времето ми неумолимо се скъсява и искам да отида на острова!
— Защо? Има ли някакъв проблем? — Омекването на коленете плъзна по целите ѝ крака.
— Не, не, Анула му, няма никакъв проблем. Или поне доколкото на мен ми е известно — изрече с усмивка той, доловил паниката ѝ. — Просто размишлявах за разни неща и установих, че на моята възраст би могло да настъпи всеки момент, както знаеш… Да не забравяме, че вече е мой ред. Пък и нали помниш какво стана с майка ти? Единия ден беше добре, на следващия вече я нямаше.