Когато усети, че е успял да сложи някакъв ред в мислите си, Алексис се изправи. Застана за малко пред иконите, запали свещичка пред лика на свети Никола и за пореден път помоли светеца да го дари със сила и смелост.
След полумрака на църквата светлината навън беше толкова ярка, че Алексис примигна няколко пъти, докато свикне с нея. За първия ден на септември слънцето светеше изключително ярко. Сивите дни в тази северна страна никога не му бяха харесвали и беше сигурен, че няма и да свикне с тях. Застана за миг пред църквата, огледа с наслада яркото небе, запали цигара и пое към пристанището. Есенното слънце, което затопляше гърба му, беше приятно разнообразие след обичайните уелски мъгли, подобни на ситен ръмеж. Усещането го зареждаше с надежда. Алексис съблече сакото си, метна го през рамо, спря и се загледа в подредените по кея кораби. Техният „Дорик“ проблясваше под слънчевите лъчи. Той се загледа в крановете и големите мрежи, разтоварващи огромния плавателен съд, който се беше превърнал в негов основен дом за последните две години, и се зачуди какво ли му е подготвило бъдещето. Само след броени дни двамата с Костандис трябваше да потеглят за Атина и нейното пристанище Пирея. А лично той беше решил това да бъде последното му пътуване. Беше чакал с нетърпение да се установи на едно място, да си намери работа на сушата и да започне нов живот с Урания. Но сега? Какво щеше да прави сега, запита се с натежало сърце. Накъде да потегли? С какво да се заеме? Морето ли щеше да бъде неговото бъдеще?
До този момент Алексис беше живял със съвсем ясна представа какво ще прави и къде ще отиде. Но от днешния ден всичко сякаш потъна в мъгла, което никак не му харесваше. Ако не друго, мъглата го плашеше.
Когато се прибра у дома, с изненада завари двамата си приятели все така надвесени над радиото, и двамата видимо разтревожени. Пепелникът на масичката беше препълнен с фасове, а стаята — с цигарен дим.
Когато видя Алексис, чичо Георгиос скочи от стола си толкова бързо, че го събори и той падна със силен трясък на пода. После започна да крещи с пълен глас и лице, зачервено като домат. Силно озадачен от това крайно нетипично за новия му приятел избухване, Алексис отстъпи няколко крачки назад, притеснен да не би той да е причината.
— Това копеле Адолф Хитлер! — изрева старият обущар. — Все пак го направи, мръсникът! Изпратил е войски в Полша, моля ти се! — занарежда, като от време на време сочеше радиото и жестикулираше като луд. Алексис беше силно смутен. Премести поглед към Костандис с надежда той да му подскаже какво става, а през това време чичо Георгиос продължи да крещи: — Обречени сме! До месец ще въвлекат и нас във война, помнете ми думата!
— Може пък да не стане така — опита се да го успокои племенникът му. — Може да успеят да намерят някакво разрешение на проблема. Все пак никой не иска война, нали така?
— Така казваха и преди — отвърна Георгиос, но вече поуспокоен. — Ама аз изобщо не им вярвам на дойчовците!
— Да се опитаме да не губим надежда, чичо, става ли? — продължи Костандис. — Нищо не се знае, може да блъфират.
Два дена по-късно, на 3 септември, последната неделя преди заминаването на момчетата за родината, чичо Георгиос реши да им приготви английска закуска. Това беше единственото кулинарно произведение по тези земи, което и двамата обожаваха. Макар да бе сериозно разтревожен от предстоящите събития в Европа, Георгиос чувстваше, че трябва да изпрати по подобаващ начин своите „доведени“ синове.
— Кой знае кога тримата отново ще се съберем на тази маса, за да хапнем заедно — отбеляза той, докато отрупваше чиниите им с пържени яйца, бекон, домати, гъби и препечени филийки. — Скоро потегляте за Пирея, а оттам нататък нищо не се знае.
Тримата седяха на кухненската маса и се хранеха, докато радиото гърмеше от съседната стая, надуто докрай. Очакваше се министър-председателят да прочете обръщение към нацията. Цяла сутрин радиоводещите напомняха на слушателите за предстоящата реч и подканяха хората да не сменят станцията.