— Скузи, синьор — промърмори тихичко, сведе очи и започна да бърше ръце в престилката си.
Алексис беше като онемял. Облегна се на касата на вратата, за да не падне. Момичето, което сега стоеше с лице към него, му беше заприличало дотолкова на Урания, че за един налудничав миг, за един необуздан момент на шантава логика, си беше представил, че когато се обърне, ще се окаже именно тя.
Всъщност момичето се оказа доста хубаво. Големи кафяви тъжни очи. Червени устни. От онзи вид красота, която Алексис разбираше; познат вид красота, която го докосваше. Но не беше. Урания.
Той беше срещал много момичета през изминалите години. За войниците в отпуск такива винаги се намираха, до една готови да доставят удоволствия. Войната като че ли имаше освобождаващ ефект върху хората — парадокс, който не спираше да удивява Алексис. Понякога срещаше и момиче, което пробуждаше нещо у него. Тогава той се предаваше, позволяваше на младежката си страст да го завладее. Но споменът за братовчедка му нито за миг не го напускаше. През осемте години, откакто бяха разделени с Урания, Алексис нито веднъж не беше срещнал друга жена, която да му подейства по същия начин, по който му действаше неговата любов. До този момент в тази стара кухня. Момичето, което стоеше пред него с розовата престилка и старите обувки, беше накарало сърцето му да се разтупти така, както не беше туптяло, откакто беше напуснал родния си остров.
— Буонджорно — успя да проговори накрая и той. — Къде е синьората? — продължи пак на италиански с напълно тривиален въпрос, защото не знаеше какво друго да каже.
— Днес тя не се чувства добре, синьор — отговори срамежливо момичето на неаполитански диалект. — Синьора Филомена е моя леля и ме изпрати да я заместя.
Синьората беше лъчезарна, топла жена, която напомняше на Алексис за собствената му майка. От няколко месеца тя работеше като тяхна икономка. Идваше в щабквартирата всеки ден, без изключение, винаги сама. Готвеше и чистеше, беше любимка на всички офицери, въпреки че повечето от тях не можеха да ѝ кажат на италиански нищо повече от едно ариведерчи. Словесна комуникация се осъществяваше чрез Алексис, който пък заемаше длъжността преводач към военното разузнаване на Съюзниците.
Всички доброволци, притежаващи някакви лингвистични познания, бяха смятани за особено ценни за хода на войната, както установиха Алексис и Костандис почти веднага след като се записаха в армията. Всеки, който притежаваше над средните познания по чужди езици, беше пренасочван към Британското военно разузнаване, за да служи като преводач. И тъй като и двете момчета попадаха в категорията на лингвистите, бяха изпратени за няколкомесечна основна военна подготовка към сухопътните войски и разузнаването, след което моментално бяха прехвърлени към съответните си отвъдморски назначения. Алексис беше разквартируван в Неапол, където беше пристигнал от Северна Африка — пост, на който скромните му познания по арабски се бяха оказали изключително полезни. Италианския беше започнал да усвоява още на търговския кораб „Дорик“. Алексис установи, че езикът е изключително лесен и много прилича на гръцкия, а след няколкото месеца, прекарани в Италия, вече говореше почти като местен жител.
Когато пристигна в Неапол през януари 1944 година, Италия вече беше подписала примирието със Съюзниците, но въпреки това опустошението, което той видя в тази страна, беше огромно. Онова, което Съюзниците бяха оставили здраво, отстъпващите германски войски бяха сринали със земята, превръщайки целия град в необятно поле от руини. Улиците бяха блокирани от бомбени кратери, камъни и боклуци, колите, трамваите и всички останали превозни средства стояха изоставени, цялата градска инфраструктура беше разрушена.
Въздушните нападения бяха унищожили основните водоизточници и хората се бяха принудили да преваряват морска вода за пиене и готвене — стига да има какво да сготвят. Неаполитанците обикаляха полетата в търсене на нещо годно за ядене и бяха стигнали дотам, че да посегнат на животните от зоологическата градина и на рибите от тропическия аквариум. От разрушените мръсни канали се носеше непоносима воня и подсилваше още повече усещането за всеобща разруха. Неапол се оказа най-тежкото военно назначение, с което Алексис се беше сблъсквал до този момент.
Все пак бяха останали и няколко здрави сгради. Една от тях някогашен палацо — беше реквизиран от войските на Съюзниците и Британското разузнаване за щабквартира. Дворецът беше в окаяно състояние, хлебарките и мишките се бяха превърнали в постоянни наематели от години, а за някогашното величие говореха единствено мраморното стълбище, високите тавани с гипсови орнаменти, огромните позлатени огледала и пищните полилеи. Но в сравнение с останалата част на града беше все още дворец, така че Алексис бе повече от доволен да бъде разквартируван точно тук.