Войсковата им част беше малка, но с голям обем от задачи за изпълнение. Англо-американският съюз беше подтикнал мнозина да започнат да предлагат услугите си като информатори, без съмнение, от благодарност за онова, което смятаха за свое освобождение. Стана ясно, че голяма част от тези доброволци преди са работили за фашистите, така че всички имена трябваше да бъдат обстойно проверени и проучени — досадна, монотонна работа, прехвърлена на Алексис, който беше най-младият в тяхната част — на двайсет и четири години. За щастие, работата му не беше само на бюро — тъй като основната му задача беше преводач между цивилните и своите офицери, Алексис редовно излизаше на полева работа из града и околните градчета и села. Ако синьора Филомена му напомняше за собствената му майка, а начинът ѝ на готвене го връщаше обратно в кухнята на Афродита, то жителите на Неапол му напомняха за хората от тяхното село. Чувстваше силно родство с неаполитанците, които толкова много приличаха на неговите сънародници от острова — хората, които обичаше и с които копнееше да бъде, но нямаше никаква представа кога ще може да ги види отново. Ако изобщо това станеше някога.
Алексис продължаваше да стои в старата кухня и да пристъпва неловко от крак на крак. Чудеше се какво още да каже на момичето до мивката.
— О, разбирам… вашата леля — чу се накрая да изрича. — А тя каза ли колко време ще отсъства? Искам да кажа… хммм… има ли нужда от лекар?
— Нямам представа, синьор — отговори момичето. — Но цяла нощ не беше добре. Ще видим как ще се чувства утре. А аз се казвам Розария, синьор — добави свенливо, пристъпи към Алексис и му подаде ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, Розария. Аз пък се казвам Алексис — отговори той и излизайки окончателно от транса си, побърза също да ѝ подаде ръка. Нейната беше все още влажна от миенето на чинии. Прииска му се да я задържи в своята ръка завинаги.
Вече нямаше желание да узнае колко време ще отсъства синьора Филомена. Искаше да продължава да държи ръката на Розария колкото е възможно по-дълго, защото тя караше сърцето му да бие със стар, забравен ритъм, който той не беше чувал от години и който в този момент приветстваше с неистова радост.
Втора глава
От този момент нататък Алексис не можеше да изкара от ума си младата неаполитанка и правеше всичко възможно да се навърта около нея колкото беше възможно по-често. Като че ли имаше някакъв вграден „радар за Розария“ — в която и част на сградата да се намираше тя, той винаги успяваше да я открие и с вида на човек, минал уж съвсем случайно оттам, да я заговори. Розария пък изгубваше ума и дума, когато видеше Алексис, поруменяваше като зората и свеждаше свенливо глава.
Оказа се, че в типично неаполитански стил никой в главната квартира не беше информиран за момичето, заместило синьора Филомена. Розария просто се появи и започна да работи там. Стана ясно, че състоянието на възрастната госпожа се е влошило и за голяма радост на Алексис, племенницата ѝ щеше да продължи да работи на нейното място до пълното ѝ възстановяване.
В подразделението, което се състоеше само от дванайсет души, зараждането на приятелства беше неизбежно. Алексис се беше сприятелил с двама английски войници — Тим Андерсън и Джон Саймънс. По-големи от него едва с две години, те бяха станали за Алексис онова, което беше Костандис в годините преди войната. В мига, в който двамата приятели надушиха, че младият грък си пада по новата икономка, започнаха да го подкачат при всяка възможност.
— Тази си я бива, човече! Красавица е! Най-добре побързай да я поканиш на среща, че не се знае кой ще те изпревари! — гласеше първоначалният съвет на Тим.
— Защото, ако ти не побързаш, ще го направя аз! — добави Джон. — Нали ги знаеш какви са италианските девойчета — видят ли мъж в униформа…
— От пръв поглед се вижда, че ти е влязла под кожата, приятелю! — плесна го по гърба Тим. — Но по-добре кови желязото, докато е горещо!
— Подходи по-смело по въпроса, човече! Не виждаш ли, че момичето чезне по теб, а? — продължаваха в този дух закачките им.