Докато наблюдаваше тези жени, принудени на такива отчаяни постъпки, за да нахранят себе си и семействата си, Алексис често се питаше какво ли става в родината му. Дали войната се отразява по същия начин и там? Как ли се справят майка му, Урания и всички, които обичаше? Невероятната прилика на Розария с братовчедка му беше пробудила у него много от старите чувства. Постепенно мислите за дома отново започнаха да го измъчват и той се разтревожи не на шега какви ли страдания търпят близките му от страна на германците. Толкова отдавна беше прекъснал връзката си с тях, че дори споменът за гласовете им беше започнал да избледнява. Единственото, което му оставаше, беше да се моли и да се надява, че поради отдалечеността си от центъра на страната и своята незначителност родният му остров се намира в относителна безопасност. Ала нямаше как да бъде сигурен.
Алексис беше мъж на честта и изповядваше традиционни, здрави ценности, затова не можеше да приеме, че от безнадеждност тези жени предлагаха секс, сякаш продават чушки и домати. Беше силно притеснен от тази размяна на плътски удоволствия за храна, но най-вече го притесняваше фактът, че добродетелността на девойките, която преди войната се пазеше толкова зорко и се ценеше толкова високо, днес се беше превърнала в най-обикновена стока.
С надеждата, че някой от войниците ще ги нахрани добре, ще им купи вечеря, а ако извадят особено голям късмет — ще им предложи годежен пръстен, момичетата се редяха на опашка, за да предлагат телата си на всеки, облечен във военна униформа. Най-голямата цел на повечето млади жени в Неапол беше предложението за брак, разбира се. Алексис и приятелите му постоянно попадаха на отчаяни жени, търсещи американски или британски войник, който току-виж се влюби в тях, за да ги отведе далече, далече от мизерията и нищетата на живота им тук. Някои наистина имаха късмет. Италианските жени притежаваха силна, земна сексуалност, която беше твърде различна от хладината на труднодостъпните момичета в родните им страни и която мнозина войници намираха за неустоима — дотолкова, че нямаха нищо против да поставят годежни пръстени на ръцете им.
Приятелите на Алексис — Тим Андерсън и Джон Саймънс, също се бяха сдобили временно с по една от тези приятелки. За тях това беше само за запълване на свободното време, тъй като и двамата си имаха момичета, които ги чакаха у дома. Тим се беше хванал със зряла жена, в средата на трийсетте, която като че ли беше убедена, че в крайна сметка той ще се ожени за нея. Кончета твърдеше, че е вдовица от войната и живееше в едностаен разнебитен апартамент в една от тесните улички в центъра на града, където водопроводната инсталация беше плачевна, а стените — вечно влажни.
— Никога не съм срещал жена като нея! — хвалеше се Тим на приятелите си, кимваше и намигаше многозначително. — Няма нещо, за което да ми откаже! Добавя някои неща, за които дори не ми е хрумвало да я помоля!
Джон се срещаше с момиче на име Имаколата, което живееше с майка си в покрайнините на Неапол. Името ѝ се превеждаше като „непорочната“, но беше в пълен контраст с поведението и желанията ѝ. Кончета беше успяла да превърне бедняшкия си апартамент в любовно гнездо, в което Тим, Джон, а понякога и техните приятели се събираха, за да пият, пушат и да правят любов. Алексис също се беше появявал няколко пъти на тези събирания, но след като се запозна с Розария, кракът му не стъпи там повече.
— Алексис, скъъъпи, ста сера ела в моя къща, нали? Имам хууубаво момиче за теб, си? — опитваше се да го изкуши Кончета винаги когато го срещнеше в града. — Тя е белла! Уна белла рагаца за теб! Тази вечер ела с Тийм, си? Ще ти хареса!
— Хайде де, Алексис, стари друже! — подканяше го и самият Тим. — Като не искаш да дойдеш сам, тогава просто вземи това твое момиче и елате двамата! Крайно време е да зарадваш горкото девойче с нещо, което не е виждало досега! Надали ѝ е много приятно по цял ден да виси в онази наша стара кухня!
— Ако не си поискаш, няма и да получиш, човече! — допълваше Джон.
Но дори и да имаше някакво свободно време, Алексис не желаеше да го губи с някакво си момиче, което не е Розария. След толкова много години той отново се беше влюбил, отново беше ударен от светкавица — този път италианска, от онези, които беше виждал над Неаполитанския залив. Надяваше се Розария също да е усетила силата на тази светкавица, но не можеше да бъде сигурен. Нещо му подсказваше, че тя поне го харесва — беше го прочел в очите и усмивката ѝ, когато бяха сами. Но това беше всичко, тя не му беше дала друг знак. Въпреки това той беше готов да почака. В крайна сметка нали от съвсем крехка възраст беше разбрал, че когато става въпрос за любов, човек трябва да бъде търпелив?!