В един слънчев ден, след няколкомесечно чакане и размишляване той реши, че е време да покани Розария на среща, но реакцията ѝ го свари неподготвен. Тя се беше навела до изхабен античен шкаф в офицерската трапезария и прибираше някакви съдове, когато той я видя през отворената врата. Лекият бриз от прозореца играеше весело с къдриците по гърба ѝ. Омагьосан от вида ѝ както винаги, той тръгна към нея.
— Чао, Алексис! — поздрави усмихнато тя, когато го видя, и се изправи.
Извивката на бедрата ѝ, опънатата по задните ѝ части рокля, очертаваща тялото ѝ, моментално събуди у него страстни желания.
— Чао! — измърмори притеснено Алексис, прочисти гърло и започна: — Розария… хммм… исках да те попитам нещо. Би ли желала довечера, след като приключиш тук, да излезем да се поразходим някъде заедно? Или утре вечер? Или която друга вечер кажеш? Или пък да отидем да се почерпим някъде? После ще те изпратя до вас, разбира се! — изрече бързо и затаи дъх в очакване на отговора.
Тя се закова на място и си пое дълбоко дъх. Настъпи продължително мълчание. Когато проговори, очите ѝ не смееха да погледнат неговите.
— Нон посо! — каза тихо тя.
Алексис я видя как поруменя до ушите, а после руменината ѝ плъзна надолу по ръцете.
— Защо, Розария? Защо да не е възможно? — възкликна той, неспособен да повярва на категоричния ѝ отказ. Все пак не беше поискал кой знае какво — една невинна разходка в ранната вечер по главната улица, като всички други хора, и може би по едно питие в бара. Нищо повече.
— Семейството ми — промърмори тя. — Няма да им хареса — и продължи да избягва погледа му.
— Кажи на семейството си, че ще се грижа добре за теб! Все пак аз съм от Съюзническите войски, а ние сме тук, за да ви пазим, нали? — допълни в опит да се пошегува и да скрие разочарованието си.
Но не смяташе да се предава. След като беше стигнал дотук, за нищо на света нямаше да приеме „не“. Отговорът ѝ беше неочакван, но срамежливостта ѝ и дори нежеланието ѝ бяха за него свежа глътка разнообразие на фона на лесните момичета тук и засилиха още повече желанието му. Не по-малко се зарадва да узнае, че семейството ѝ не би одобрило. Вероятно тя произхождаше от почтено католическо семейство, което държеше на името и достойнството си и не се унижаваше да използва дъщеря си като примамка, както правеха повечето семейства в тази страна. Но той не знаеше почти нищо за близките ѝ. Розария му беше нарисувала едва повърхностна картина за произхода си. Беше му казала, че идва от селце в провинцията, някъде в подножието на вулкана Везувий, което било твърде далече от Неапол, за да пътува дотук всеки ден, затова била отседнала в дома на леля си Филомена.
— Тя изобщо не се подобрява — беше казала за нея Розария, след като бе работила вече няколко седмици в техния щаб. Твърде слаба е и има нужда някой да се грижи за нея.
— А тя няма ли си собствено семейство? — попита Алексис.
— Аз съм нейното семейство — отговори Розария и млъкна.
Алексис не продължи да разпитва — той отлично знаеше що е това тайна и как трябва да се пази. И макар приятелите му непрекъснато да го подканяха да научи за това момиче нещо повече, той предпочиташе да не насилва нещата — уважаваше правото на личен живот на Розария и се надяваше, че с времето доверието ѝ към него ще нарасне достатъчно, за да сподели още подробности от живота си. Беше убеден, че този момент ще дойде. Дотогава той беше длъжен да бъде търпелив и да чака. В крайна сметка и той не ѝ беше представил цялата картина на своя живот, нали така? Защо тогава да очаква подобно нещо от нея?
Трета глава
Връзката между Алексис и Розария се задълбочаваше все повече и повече, сексуалното напрежение между тях стана непоносимо. Вечер Алексис лежеше в леглото и мечтаеше за нея, сутрин Розария нямаше търпение да отиде на работа, за да го види пак. Тя също се беше влюбила безвъзвратно в него и се наслаждаваше на всеки техен миг заедно, но въпреки това продължаваше да крие чувствата си.