Подобно мрачно настроение не беше характерно за баща ѝ и разтърси Анна не на шега. Беше свикнала да го вижда като вечен оптимист, силен и пълен с енергия, но очевидно смъртта на съпругата му не му се беше отразила никак добре.
— Не говори глупости, татко! — изрече тя, стисна го по-силно за ръката и продължи: — И сам виждаш, че си здрав, така че си избий от главата подобни небивалици! Но пък разходката до острова е страхотна идея! Колко време смяташ да останеш там?
— Два, три, може би дори четири месеца, а защо не и цялото лято. Че и повече. Не знам, но просто не ми се иска да бързам с връщането тук.
— Добре. Както искаш — изрече бавно Анна, но се притесни — четири месеца бяха твърде дълъг срок за един старец да остава съвсем сам. — Идеята е страхотна, татко — продължи, като се стараеше да звучи ведро, — но не смяташ ли, че това е твърде дълго време да бъдеш съвсем сам?
— Тогава защо не дойдеш и ти с мен, а? Както в доброто старо време? — възкликна той, отново спря и се обърна към нея: — И без това децата няма да бъдат вкъщи това лято. Не ми ли спомена наскоро, че Клоуи ще заминава за Америка, а Алекс ще пътува из Европа? А Макс надали ще има нещо против да прекараш известно време само с твоя старец, нали? — хвана дъщеря си за ръка, погледна я право в очите и добави: — Не си ходила на острова, откакто почина майка ти, Анула! Може би е време, а?
Причината за нежеланието на Анна да се върне отново на острова, беше съвсем простичка — всички нейни спомени оттам бяха свързани с майка ѝ и тя не желаеше да ги разваля. Чудеше се как би пристъпила на онзи бряг, без майка ѝ да бъде до нея. Последното им гостуване беше в годината, когато тя почина — през лятото бяха прекарали там три блажени седмици, а после, само два месеца след завръщането им в Лондон, майка ѝ беше напуснала завинаги този свят.
Неочакваното желание на баща ѝ да си припомнят миналото, прониза сърцето на Анна и го изпълни с носталгия и копнеж по далечна Гърция. Знаеше, че майка ѝ никога повече няма да се върне при тях. За нея вече не можеше да стори нищо. Но баща ѝ беше все още тук, съвсем жив — и имаше нужда от дъщеря си. Освен това самата тя беше невероятно изтощена. През последните месеци беше изхабила толкова много емоционална енергия по Макс, че вече се чувстваше пуста и напълно изчерпана. Време беше поне веднъж да постави себе си на първо място.
Втора глава
Островът беше все още само силует на хоризонта, но Анна вече беше излязла на палубата на корабчето и се беше провесила над перилата, напрягайки очи колкото сили имаше. Островът проблясваше в далечината като бял гълъб, носещ се по лазурносините вълни на Егейско море. Анна усети, че се изпълва със същото щастие, което я заливаше винаги щом наближеше това място. И изведнъж сякаш отново стана десетгодишно момиченце — разпери ръце встрани и се остави на морския бриз да развее косите ѝ, на солените морски пръски — да изкъпят лицето ѝ. Накрая се разпищя от радост, без изобщо да се притеснява дали някой я гледа, или не. Постепенно пред тях се разкриха скалистите хълмове, планините и ливадите. Кацнала на една скала, проблясваше и църквата „Свети Никола“. Да, това беше техният остров — след толкова много време те отново се връщаха у дома.
Щом слезе от корабчето и стъпи на сушата, Анна усети как я залива познатото чувство на радост и умиротворение. Този остров я караше да се чувства обичана и ценена, да се изпълва с усещането, че някой и нещо се грижат за нея.
Когато беше малка и идваше тук с цялото си семейство за ваканцията, на малкия кей се струпваха да ги посрещат всички жители на селцето. Но това беше преди масовия туризъм, по времето, когато гостите на този остров бяха голяма рядкост. Тогава Анна не можеше да повярва с колко много хора от това селце е свързан по роднинска линия баща ѝ и колко много го обичаха всички, които го познаваха от дете. Хората се втурваха да им помагат с багажа, разтоварвайки лодката, и се надпреварваха да ги поздравяват с добре дошли. „Калосорисате“ — така викаха, това беше обичайният им поздрав. После Анна и братята ѝ прекарваха по няколко незабравими славни седмици, тичайки на воля из острова. А когато ваканцията приключеше, на никого от тях не му се искаше да се раздели със свободата и приятелите си, за да се върне към затворения живот в Лондон. Тук, на острова, всички се чувстваха наистина добре дошли, искрено обичани. Филоксения — гостоприемството беше извор на национална гордост за гърците. Когато поотрасна, Анна започна да си дава сметка как тази филоксения — любовта към ксенос, чужденеца, контрастира със страха и подозрението към непознатия, другия, характерни за човечето британци.