Макар първият му опит да я покани на среща да се беше оказал неуспешен, той не се обезкуражи. Изчака още няколко седмици и пак се пробва.
— Следващата събота заедно с няколко приятели ще си направим разходка до Капри — каза ѝ един ден, опитвайки се да я принуди да дойде с него. Беше се отбил в кухнята за чаша вода и я завари да меси тесто за пица. — Ще бъдем в отпуск, така че заедно е Тим Андерсън, Джон Саймънс и техните момичета решихме да излезем от града, та се питах дали и ти не би желала да дойдеш с нас? — изтърси бързо и нервно, след което седна на стола до масата срещу нея и зачака отговора ѝ.
Тя само грабна шепа брашно от купата до себе си и я хвърли върху тестото. Над масата се вдигна бял облак прах, от който той се разкашля. Когато се успокои, продължи упорито:
— Ще вземем лодка до Капри, може би ще се отбием в Соренто. Ще си вземем и храна за пикник. Ще бъде забавно, а ти можеш да кажеш на родителите си, че ще бъдем голяма компания. Няма да бъдеш само с мен, ще има и много придружители, ако те се притесняват за това! — натърти Алексис. — Е, какво ще кажеш, Розария, ще дойдеш ли с нас?
Тя продължи да мълчи. Устните ѝ бяха стиснати, челото ѝ — намръщено. Просто си гледаше тестото и нищо повече.
— Хайде де, Розария, кажи, че ще дойдеш! — обърна го вече на молба той. — Моля те! Много те моля!
Алексис седеше на ръба на стола си и чакаше, гледайки я как удря с юмруци тестото и продължава да го меси енергично. Накрая Розария спря, бръсна падналия кичур коса над лявото си око с опакото на ръката и се втренчи в него. Единствените звуци, които се чуваха в кухнята, бяха неговото тежко дишане и тиктакането на стенния часовник. След време, което му се стори цяла вечност, тя отговори тихичко:
— Да! Вече не ме интересува какво ще си кажат хората, Алексис! Писна ми! Ще дойда с теб!
Така в едно ясно пролетно утро, в което небето беше лазурносиньо, а над главите им кръжаха чайки, лодката с шестимата пътешественици се плъзна по морските вълни и се понесе към бреговата ивица на Амалфи. Градът зад тях се къпеше в златиста светлина, над пристанището трептеше мека мъгла. Неаполитанският залив проблясваше под лъчите на утринното слънце, а в далечината пред тях като същински дракон се изправяше Везувий, заплашително бълващ валма от пушек от зейналата си паст. Всеки, обърнал се назад, за да погледне към брега, за момент би могъл да се заблуди, че вижда величествения Неапол от славната древност, а не град, разрушен и потънал в хаос.
Но в тази пролетна сутрин в началото на месец март шестимата души в лодката, която се беше насочила към остров Капри, бяха твърдо решени, че поне за ден ще се опитат да забравят ужасите на войната и опустошения град, който бяха оставили зад себе си.
Тим и Джон бяха в превъзходно настроение, шегуваха се и флиртуваха със своите момичета. Алексис пък сияеше от щастие, че най-сетне Розария седи толкова близо до него. Облечени в най-хубавите си рокли, жените бяха на седмото небе заради неочакваното удоволствие на тази разходка. Облечена екстравагантно за случая, с широкопола шапка, копринени чорапи, яркочервени устни и разпадаща се от годините лисича кожа през рамо, Кончета се беше увесила на рамото на Тим и пушеше американска цигара. В тон с името си пък Имаколата се беше спретнала с простичка синя рокличка с нежна бродирана дантела и беше вдигнала косата си на оригинален кок — високо на главата, украсен с миниатюрни, ярки на цвят изкуствени цветчета. Въпреки тежкия ѝ грим външният ѝ вид беше такъв, че приличаше на една от онези евтини пластмасови статуетки на Дева Мария, които се виждаха в параклисите на почти всеки ъгъл на големия град.
Рано сутринта, когато се бяха срещнали на пристанището, Розария се беше появила с огромен син шал, който покриваше главата ѝ и половината ѝ тяло, но когато седна на пейката в лодката, тя го остави да се свлече назад. Алексис забеляза, че и тя беше облечена тържествено — с изпраната и безупречно изгладена рокля на цветя, с която я беше видял за първи път в кухнята. На краката си имаше чифт обувки, които в сравнение с обичайните, които носеше всеки ден, изглеждаха чисто нови. При по-внимателен оглед, разбира се, той веднага се досети, че илюзията за новост се дължеше единствено на прецизната поддръжка на собственичката им. Излъскани до блясък, обувките бяха черешовочервени, със скосен нисък ток и тънка каишка, която се увиваше около елегантния глезен на Розария и се заключваше със сребърна катарама. На врата ѝ имаше малко сребърно разпятие, инкрустирано с миниатюрни морски перли. Разпятието висеше точно над началото на деколтето, което извивката на врата ѝ разкриваше от време на време.