За първи път, откакто се познаваха, Розария беше разпуснала косите си. Тъмните ѝ къдрици се спускаха като водопад по раменете ѝ и при всяко нейно помръдваме от косата ѝ се разнасяше аромат на портокали. Алексис седеше до нея възможно най-близо, коляното му докосваше нейното. След кратко колебание се осмели да хване ръката ѝ и да я задържи в своята. И за първи път Розария не се дръпна. Там, на онази лодка, тя за първи път му се покори.
Постепенно пред тях се материализираха очертанията на Соренто, накацало по ръба на скалите, които се издигаха предизвикателно от морето. Алексис ахна — никога досега не беше виждал нещо толкова величествено. Брегът, който наближаваха, беше толкова драматичен и толкова митичен, че той усети как му се завива свят. Вълните се плискаха лениво по скалите, а вятърът сякаш донасяше до ушите му песни на сирени. И той като Одисей беше изгубен за дълго време, беше се лутал много години без цел и посока, само че, за разлика от истинския Одисей, без своя Пенелопа, която да го чака някъде.
Соленият въздух замъгли очите му и от гърдите му се надигна безмълвно ридание, което едва не го задуши. Стисна по-силно ръката на Розария и се приближи плътно до нея. А тя само вдигна глава, въздъхна дълбоко, затвори очи и се отпусна на рамото му.
Слизането от лодката беше шумно и весело. Другите момичета пищяха от страх да не паднат в разпенените вълни, а после бързо хукнаха напред към градчето, за да се разходят из лимоновите и портокаловите горички. Настаниха се под уханни дървета, натежали от цвят, и започнаха да си похапват прясно откъснати портокали, да пушат цигари и да пият леденостудена лимонада. Постепенно натежалият от аромата на дърветата над главите им въздух ги опияни и те забравиха всички тревоги.
Но ако Соренто плени Алексис, то Капри окончателно го омагьоса. Докато лодката се приближаваше към острова, през надвисналите над тях нежни мъгли той видя скала, която беше толкова масивна, толкова могъща, толкова назъбена и примитивна, че едва не се заозърта за русалки около тях. Това наистина беше земя на богове и легенди, която доказваше, че ако повикът на Итака не е бил толкова силен, за Одисей не би имало разумна причина да не остане точно тук. Розария също съзерцаваше с благоговение бреговата ивица, към която се носеха. Години наред беше стояла на брега на Неаполитанския залив, загледана в този легендарен остров, и се питаше как ли изглежда. „Рай за богаташите“ — според едни. „Място за наслади на големците“ — потвърждаваха други. И тя си беше представяла луксозни летни къщи и бляскави магазини, матинета и соарета, изящни дами и красиви мъже, пиещи коктейли в елегантни барове. Но онова, което видя сега, докато приближаваха към острова, беше съвсем различно. От морските недра пред нея се издигаше пуст планински остров, който хвърляше огромна сянка над залива в подножието му. Розария плъзна поглед в очакване да види елегантните дами и луксозните ресторанти, но видя единствено малко пристанище, крайно неподходящо кръстено Марина Гранде.
След като слезе на сушата, групата се втурна да търси града, но не откри нищо друго, освен кафене и каса за продажба на билети за лифта, който трябваше да ги отведе до върха на планината.
— Градът е на върха — информира ги управителят. — Но ако някой от вас, господа, се чувства в особено добра физическа форма, може да се качи и по стълбите. Само няколко хиляди са — допълни, засмя се и намигна на момичетата.
Гледката от лифта беше едновременно величествена и страховита. Замаяна от височината и от вълнение, Розария зарови лице в гърдите на Алексис. След като стигнаха върха и пристъпиха на Пиаца Муниципио, която беше главният площад на града, изведнъж попаднаха в съвсем различен свят. Тук времето сякаш беше замряло и всичко, което Розария беше чувала за Капри, изведнъж се оказа самата истина. Освен неколцина мъже в униформи, нямаше други признаци за водена война — само бляскави хора, елегантно облечени мъже с брилянтин в косите и дами с разкошни, богато надиплени рокли, насядали по кафенетата.
На Розария ѝ се наложи да примигне няколко пъти, за да се увери, че не сънува.
След като пийнаха по чаша марсала в едно от тези лъскави кафенета, шестимата се отправиха в търсене на подходящо място за своя пикник. Крачеха по виещи се тесни улички, надничаха над коварни скали с изумителни гледки към смарагдови заливи и накрая стигнаха пред заключените порти на една изоставена вила, от която нямаше как да продължат по-нататък. Затова насядаха под дърветата около нея и се почувстваха като богове. Там, под звуците на птичите трели и на морето в краката им, те се нагостиха пребогато с хляб и говеждо от консерва, което им се стори като гъши пастет. А Неапол сякаш беше на хиляди левги от тях.