От очите на Анна се стичаха огромни сълзи. Сърцето я болеше от мъка за родителите ѝ, за леля ѝ, за всички, които бяха дошли преди нея на този свят. Върху нея продължаваше да се излива гигантската амфора с невъобразимите семейни тайни и тя имаше чувството, че всеки момент ще се удави в тях. Беше толкова шокирана от чутото, че остана вцепенена и онемяла дълго след като Алексис беше спрял да разказва.
— Но защо никой от вас не ни е казвал нищо за това, тате? — бяха първите ѝ думи, след като отново си върна дар словото.
— Моля те да ме разбереш, Анна! Майка ти се срамуваше ужасно от тази част от миналото си и ме закле никога да не ви казвам! Нямах право да предам доверието ѝ!
Анна изтри сълзите с крайчеца на големия си шал, постара се да успокои дишането си, протегна ръка и я постави върху ръката на баща си.
— Поне за трудностите на войната, тате! — промълви. — Поне за тях можеше да ни разкажеш!
— Откъде можех да започна, Анна му? — въздъхна Алексис и притвори очи. — Как разказва човек за една страшна война? А и докато майката ти беше жива, за нищо на света не можех да спомена каквото и да било за онзи период.
— Ами леля Урания? — попита Анна, отново раздирана от конфликтни чувства.
Коя е била по-грозно предадена, чудеше се тя, майка ѝ или леля ѝ? Наистина ли баща ѝ беше прекарал целия си живот, обичайки еднакво силно две жени? Как беше успял да издържи в този невъзможен любовен триъгълник? Майка ѝ очевидно не е знаела нищичко за Урания, но как се е чувствала леля ѝ? С годините Урания и Розария бяха станали добри приятелки, но как беше издържала леля ѝ на всичко това? Лоялността на Анна беше поставена на изпитание — тя беше неспособна да реши към кого от тримата да я насочи. Съществуваше и огромна опасност да проектира собствените си чувства относно изневерите и върху тримата.
— Коя от двете обичаше повече? — попита накрая, макар да не беше сигурна дали иска да чуе отговора.
— Никога не е ставало въпрос за повече, Анна. Никога не е имало сравнение — отговори без всякакво колебание баща ѝ. — Обичах безрезервно майка ти, но и никога не забравих Урания. И нито за миг не се отрекох от любовта си към едната и към другата. Беше невъзможно!
— Но нали цял живот си живял с майка ми, нали тя е била майка на децата ти? — продължи да настоява Анна. — Това не значеше ли нищо за теб?
— Ето как стоят нещата, Анна — обичам и теб, и братята ти еднакво. Не правя никаква разлика. По отношение на Розария и Урания е същото. Няма разлика. Любовта си е любов, момичето ми! — натърти Алексис, пое си дълбоко дъх и го задържа доста дълго, преди да издиша, и продължи: — Защото, виждаш ли, Анула му, ако носиш истинска агапе в сърцето си, тя никога не те напуска. В живота не съществуват само черно и бяло. Животът не е права линия.
Със съзнание, изпълнено с картини от младостта на бедната си майчица, Анна отпусна глава в ръце и отново се разплака.
— Виждаш ли колко е трудно да чуеш всичко това, Анна? — продължи баща ѝ. — Е, как можех да ти кажа преди?
— О, тате! Бедната ми майчица! — беше единственото, което успя да промълви Анна, докато ридаеше.
Цял живот беше идеализирала любовта и брака на родителите си. Знаеше само онова, което ѝ бяха казали — че голямата им страст е устояла на всички пречки и изпитания, най-вече на противопоставянето на родителите на майка ѝ на техния брак. Откъде би могла да допусне, че собствената ѝ баба е била безсърдечна курва, готова да продаде за пари и спокойствие дори дъщерите си? Малкото момиченце вътре в Анна бе съкрушено. Нещата, в които доскоро беше вярвало — разбити напълно.
Двамата потънаха в мълчание. Алексис се отдаде на спомените си, Анна се опитваше да се успокои и да подреди мислите си. Тя едва ли не се срамуваше, че изобщо ѝ беше хрумнало да сравнява собствените си преживявания с онова, което са били принудени да изтърпят родителите ѝ. Приликите бяха твърде далечни — ако изобщо ги имаше, то те се състояха в наличието на „любовен триъгълник“. Но след като хора, които бяха нейна плът и кръв, са били в състояние да издържат на подобни изпитания, не би ли трябвало и тя да може да се справи с нещо, което на техния фон изглеждаше като нищожно разтърсване? Не трябва ли да успее да се освободи от гнева си? Замисли се за собствения си брак. Допреди няколко месеца с чиста съвест можеше да каже, че бракът ѝ е стабилен, че се радва на прекрасен живот. Е, вярно че Макс бе проявявал от време на време интелектуално високомерие, но тя беше длъжна да си признае, че винаги го беше оставяла да му се размине.