Юлското слънце беше вече високо в небето и прежуряше, когато двамата пристигнаха на острова след дългото пътешествие с корабчето, на което се бяха качили от атинското пристанище Пирея. Всичко тук беше толкова различно от влажния и мрачен Лондон, който наскоро бяха напуснали. Докато чакаше на брега братовчед ѝ Манос да им помогне с багажа, Анна усети как тъжното ѝ английско настроение постепенно се изпарява.
Местните хора, които ги посрещаха в детството ѝ, този път ги нямаше. Не че Манос не компенсираше предостатъчно с ентусиазма си и неподправената си радост да види отново любимия си чичо и любимата си братовчедка. „Калосорисате!“ — избоботи той и ги прегърна един по един. Някога сънливият кей сега се беше превърнал в шумно малко пристанище, пълно с крайбрежни кафененца, ресторанти и барове. Единственото непроменено място беше старият кафенеон — кафенето на ъгъла на площадчето, където повече от столетие мъжете от селото се събираха, за да играят карти, да пушат и да си разменят клюки. И днес както винаги местните мъже бяха тук — млади и стари, на групички, премятаха броениците си, пушеха и пиеха кафе, заобиколени от цяла гора столове.
Столовете бяха неразривна част от живота на един кафенеон. Беше невъзможно да видиш грък, пиещ кафето си, без да е заобиколен от няколко, а още по-невъзможно бе да го видиш да заема само един-единствен стол — за времето на престоя в кафенето всеки от мъжете трябваше да разполага най-малко с три стола: един за сядане, втори за вдигане на краката и трети за подпиране на лактите така, че ръцете да бъдат свободни да извършват всички сложни ръкомахания, придружаващи разговорите. Понякога, ако нямаше маса наблизо, можеше да се появи и четвърти стол — за поставяне на чашите с кафе и вода. Ритуалът със столовете беше направил силно впечатление на Анна, когато беше дете. Често беше питала баща си защо хората правят така, но не получи ясен отговор — за него това беше най-нормалният и логичен начин един мъж да си пие кафето и да разговаря с приятелите си.
Разположената на хълма къща не беше особено далече от селския площад, но докато пъплеха нагоре с багажа, прашният и стръмен път им се стори ужасно дълъг. Лъкатушеше през лозя и маслинови горички с великолепна планинска панорама от едната страна и приказни гледки към залива и малкото пристанище — от другата. И ето я самата къща — видът ѝ винаги караше Анна да потръпва от удоволствие. Храстите и дърветата, засадени толкова отдавна от баба ѝ и дядо ѝ, бяха неразривна част от най-хубавите дни на нейното детство.
На пристанището не ги посрещнаха обичайните шумни тълпи, но бяха предостатъчно в самата къща. Тук беше първата братовчедка на баща ѝ — тия[2] Урания, тия както и цял куп други роднини, очакващи ги под сянката на китните асми. Гърците като че ли имаха много повече роднини от всеки друг народ по света, мислеше си Анна и се усмихваше на близките си. Отдавна му беше изгубила края колко хора от това село нарича „леля“ или „чичо“ и колко точно братовчеди има. На теория — както често обичаше да изтъква наставнически Макс — никой не трябва да бъде наричан „леля“ или „чичо“, освен ако въпросните личности не са братя или сестри на един от родителите ти. Но при гърците не беше така — тук, на този остров, всички бяха едно голямо щастливо семейство. Разлистените лози — климатария, се виеха и преплитаха около гредите и покриваха целия преден двор на къщата. От асмите висяха тежки гроздове със зелени на цвят зърна, които само след няколко седмици щяха да се обагрят в тъмночервено и да станат готови за ядене. Този своеобразен природен покрив превръщаше пространството под него в същинска външна стая. Голямата дървена маса се огъваше под блюдата с храна и кани с напитки, подготвени за посрещане на скъпите гости по гръцки обичай.
Бащата на Анна — Алексис, нямаше братя и сестри, затова беше силно привързан към първата си братовчедка, а тъй като баба ѝ беше починала, преди тя да се роди, Анна смяташе леля си Урания за най-близкия си жив роднина на този остров. Урания така и не се беше омъжила и нямаше собствени деца, но пък имаше невероятната дарба да работи с деца. Беше посветила живота си на учителстването. Тя обичаше работата си и няколко поколения деца, на които беше преподавала, я обичаха и до ден-днешен. В началото на учителската ѝ кариера, когато била още съвсем млада, неколцина младежи, копнеели по красивата си млада учителка, която била едва с няколко години по-голяма от тях. Някои от тези младежки трепети станали доста притеснителни и породили вълна от клюки в селцето.