А самата кирия Исмини, по характер вечен оптимист, беше убедена, че ситуацията скоро ще се стабилизира.
— Онова, което е надвиснало над нас, е просто тъмен облак, който скоро ще отмине — повтаряше тя на момичетата. — Не след дълго пак ще се радваме на ясно небе, а всички вие ще се върнете отново при мен, за да продължите образованието си, ще видите!
Горката кирия Исмини не можеше да си представи колко се лъжеше.
Когато се върна у дома, Урания установи, че почти нищо не се е променило. Всичко си беше така, както преди, екотът на войната още не беше достигнал далечните егейски острови и животът си продължаваше постарому. Калиопа беше на седмото небе, когато видя голямата си сестра, и всички, включително леля ѝ Афродита, я посрещнаха с отворени обятия.
— Толкова съм щастлива, че се върна у дома, Урания му! — повтаряше Калиопа, притиснала сестра си към гърдите си. — Толкова се притеснявах за теб! Всички се притеснявахме. Тук, при нас, ще бъдеш в безопасност.
Ала войната не остави незасегнато нито едно кътче по пътя си и спокойствието на техния остров беше кратко.
Първоначално Урания си помисли, че сънува. През отворения прозорец се чу бръмчене на мотоциклети, скоро след тях се извисиха писъците на кирия Марица, съседката.
— Немците са тук! Немците са тук! — пищеше тя.
Урания седна рязко в леглото и погледна към стенния часовник — точно пет сутринта. Бледа светлина нахлуваше през процепите на кепенците. Урания разтърси здраво Калиопа, за да я събуди, слезе от леглото и отиде до прозореца. Надничайки предпазливо, ги видя — по двама, понякога по трима на мотоциклет. Пристигнаха сред огромни облаци прах и спряха шумно на селския площад. В началото бяха само шест мотоциклета. После се появиха и военните камиони. Скоро целият площад гъмжеше от немци, прашни и уморени на вид.
— Калиопа, Калиопа! Майко Божия, ставай! — развика се Урания на сестра си, която се опитваше да се надигне на лакти. — Тук са! Много са!
— Кой? Кой е тук? Какво става? — изкрещя Калиопа, все още сънена и неспособна да разбере нищо. — Помогни ми, сестричке! Помогни ми да се измъкна от леглото!
С пристигането си настаниха в кметството свой щаб и част от войниците. Останалите, в това число повечето от офицерите, щяха да реквизират няколко от местните къщи. Неприятната задача по информирането на селяните, че са длъжни да приютят врага, се падна, естествено, на кмета, който неохотно тръгна да чука от врата на врата и да разнася лошите новини. На бащата на Урания беше съобщено, че при тях ще бъдат разквартирувани един офицер и ординарецът му. Те искали да разполагат със самостоятелни стаи плюс достъп до кухнята, банята и тоалетната.
— Копелета! — изрева Андрикос, когато уплашеният и силно смутен кмет му съобщи тази новина. — Къщата ми е пълна с дъщери! Какво се очаква от мен да правя с тях?
— Защо тези долни кучи синове не избраха моята къща! — изруга брат му Костандис, когато научи. — В нея сме само аз и Афродита, а твоята е препълнена.
— Сигурно защото са надушили миризмата на женско — измърмори Андрикос и се изплю отвратено на земята.
— Решението е само едно! — заяви Костандис и удари с юмрук по масата. — Момичетата трябва да се преместят при нас!
Ето как през онази нощ, преди немците да се появят в дома им, под прикритието на нощта четири от петте момичета на фамилията Левантис се преместиха да живеят при леля си и чичо си. Асимина, средната сестра, която отдавна се беше отказала да чака Урания да вземе решение за брак, още миналата година беше приела една сватовница и сега живееше при семейството на съпруга си.
А Андрикос беше принуден безпомощно да наблюдава как в къщата му двама германски войници громоляха с тежките си ботуши, поздравяваха се с омразното „Хайл Хитлер“, готвеха отвратително вонящите си немски наденички в кухнята му и при всеки изгрев на слънцето се събличаха най-безсрамно по долни гащи, за да се мият с маркуча в задния двор, вместо да използват банята.
— Ама те са като животни! — извика ужасено Хрисула, когато ги видя за първи път. — Нямат никакъв срам, никаква почтеност!
— Не мога да търпя подобно поведение! — изсъска под нос зачервеният от гняв Андрикос. — Представяш ли си, ако момичетата бяха останали тук! Какъв срам, какъв позор!
В старанието си да избягват колкото е възможно повече контактите си с немците, двамата възрастни съпрузи се оттеглиха в стаичката на най-горния етаж на къщата, като оставиха всичко останало от дома си в ръцете на врага.