Последиците от германската окупация се стовариха върху малкия остров като цунами. Търговията рязко спря, електричеството беше изключено, на пресата беше наложена строга цензура, на храната — жестоки ограничения. Новият режим беше усетен автоматично и целият остров изпадна в състояние на шок. До пристигането на немците Костандис, Андрикос и останалите рибари все още имаха възможност да излизат в морето и да въртят търговията си. Но сега това беше станало изключително трудно. Немците реквизираха храна и провизии от всеки, който разполагаше с такива или ги произвеждаше. Информатори, готови да издадат сънародниците си заради облагите и парите на врага, бързаха да насочат германските войници към съответните къщи. В началото те идваха на велосипеди и претърсваха, след като установяха какво има в наличност, се връщаха с камиони, на които натоварваха намерената храна и животни.
Фамилията Левантис открай време отглеждаше собствени плодове и зеленчуци, произвеждаше собствен зехтин и вино, държеше по няколко кози, кокошки и зайци. Заедно с риболова те разполагаха с предостатъчно храна за себе си и дори споделяха нещо от нея с други семейства — докато не се появиха немците и не започнаха да грабят всичко. Единственият начин да оцелеят след подобно насилие и да не умрат от глад, беше да измислят как да скрият известна част от провизиите. Животните бяха иззети до едно, но оставаше продукцията от зеленчуковата и от овощната градина, която момичетата започнаха умело да крият.
Държаха храна навсякъде, освен в кухнята и килера. Яйцата и хляба криеха в кошници сред макарите и преждите си за бродерия, млякото и сиренето пъхаха в кошовете с мръсно бельо в пералното помещение, зеленчуците — в тасовете за баня. Много ги биваше и да разсейват синеоките белокожи младежи, изпращани от командването им да извършват проверките за храна. Макар момичетата да ги ненавиждаха, за да оцелеят всички, трябваше да отвличат вниманието им. Сестрите до една бяха красавици, затова не им беше трудно да отклоняват войниците от задачата им.
Единственото животно, което немците не успяха да приберат след първото си претърсване, беше малка кафява кокошка, която се беше привързала много към Калиопа, откакто момичето я беше отгледало от малко пиленце със счупено краче.
— Повечето хора си имат за домашен любимец котка, куче или жълто канарче в клетка — подкачаше я понякога Евгения, най-малката им сестра. — Ти обаче си избрала да имаш кокошка!
Но когато необичайният домашен любимец се превърна в тлъста кафява кокошчица с невероятна способност за снасяне на яйца, никой повече не посмя да се подиграва на стопанката ѝ. Тъкмо обратното — всички се стараеха да се грижат за нея и да я крият добре от зорките очи на германските войници. Котула, както я беше нарекла Калиопа, като че ли разбираше какво става. Щом чуеше изскърцването на спирачките на военен камион, кокошката се оставяше на Калиопа да я вдигне и да я постави в кошницата, увесена на една от дръжките на инвалидния ѝ стол, след което да я покрие добре с прежди и куки. Оставаше там по-тиха от водата, докато не ѝ бъде даден знак, че отново е безопасно да излезе. Нито един от войниците не беше заподозрял нищичко, а и всички се стараеха да не обръщат много внимание на чудатото сакато момиче в инвалидния стол.
В своето безпомощно състояние при нормални обстоятелства Калиопа щеше да се превърне в обект на интерес за нацистката полиция, която не се славеше с толерантност към болните и сакатите. Но този път съдбата бе решила да я дари с късмет, благодарение на който ѝ се размина. Един от германските войници, изпратени да инспектират семейство Левантис, се оказа със сестра, която след катастрофа с кола също била в инвалиден стол. Когато видя Калиопа, в сърцето му се зародиха толкова силни чувства на тъга и съчувствие към гръцкото момиче, че реши да я остави на мира.
По време на германската окупация повечето училища в града и селата на острова бяха затворили поради липса на учители. Младият учител, който отговаряше за основното училище в тяхното село, беше призован в армията и трябваше да напусне острова, а в гимназията в града, макар да беше още отворена, почти нямаше учители, които да преподават. Транспортът беше ограничен до минимум и никой не се чувстваше в безопасност да пътува, особено децата. Дори Филипос беше прекратил ежедневните си отбивания със своя автобус „Орела“ и селото беше изпаднало в почти пълна изолация.
Тогава на Калиопа и Урания им хрумна да отворят пак селското училище и си предложиха услугите като учителки. Идеята им беше приета с ентусиазъм от всички и учениците започнаха да се тълпят при тях. По-големите, които вече не можеха да ходят в гимназията в града, също имаха нужда от обучение. И така двете сестри изведнъж се оказаха страшно заети.