Децата бяха свикнали да бъдат обучавани в една обща стая, седнали в шест редици. В коя редица ще бъдат, зависеше от възрастта им. Всяка сутрин учителят започваше от първата редица — шестгодишните, и постепенно стигаше до последната, където бяха дванайсетгодишните. На всяка от групите посвещаваше определено време и след като им възложеше задача за изпълнение, се прехвърляше на следващата. Така към края на деня учителят беше успял да обхване по малко и шестте групи. Изключително труден и отнемащ много време метод на обучение.
Но тъй като щяха да имат и ученици от гимназиалния курс, Урания и Калиопа бяха изправени пред трудно решение. Налагаше се да измислят такъв метод на обучение, който да обхване всички възрастови групи. И решиха, че вместо да преподават на шестте класа едновременно както преди, да ги разделят на три групи от по два класа. Първи и втори клас щяха да бъдат обучавани в понеделник, трети и четвърти — във вторник, пети и шести — в сряда. Останалите два дена от работната седмица щяха да бъдат посветени на по-големите ученици. И тъй като вече бяха две учителки, Калиопа щеше да поеме едната група, Урания — другата и така щяха да прекарват по цял ден само с един и същи клас.
Новото разпределение моментално пожъна огромен успех. Децата бяха щастливи, че специално на тях се отделя цял ден, че могат да задават индивидуални въпроси и да получават индивидуално внимание, след което да разполагат с останалите дни от седмицата, за да учат и помагат на родителите си. До този момент нито един от учениците не ходеше с охота на училище. Но планът на младите учителки се оказа невероятно ефективен и учениците започнаха да чакат с нетърпение своя учебен ден от седмицата. Калиопа и Урания се трудеха усилено, доволни от осъществяването на голямата си мечта. И цялото село им беше благодарно за невижданата добрина.
Осма глава
Неапол
Онова, което Розария разказа на Алексис, не само не намали любовта му към нея, ами го накара да я обикне много повече и да закопнее да я защитава от ударите на живота. От този момент нататък всеки път, когато я видеше, му се искаше да я притисне в обятията си и с целувка да отнеме проблемите и тревогите ѝ. Мечтаеше си да ѝ помогне, да я отведе далече от Неапол и от кошмарния ѝ живот. Но как да го направи? След съдбовната разходка до Капри, когато вечер си легнеше, той вече не си представяше как прави любов с нея, а обмисляше планове за бягство. Искаше да се посъветва с някого, например с добрите си приятели Тим Андерсън и Джон Саймънс, за да ги чуе какво биха му казали те, но Розария го беше помолила да не го прави.
— Хората невинаги са добри като теб, Алексис! — беше го предупредила тя. — Бързо раздават присъди. Аз не съм курва, но съм дъщеря на такава!
— Греховете на майка ти не са твои грехове, Розария! — възрази Алексис. — Ти не си сторила нищо лошо, за да заслужиш подобен живот! Аз те обичам, Розария, и искам да ти помогна!
— Аз също те обичам, Алексис, но с нищо не можеш да ми помогнеш! Когато войната приключи, ти ще се върнеш в твоята страна, а аз ще остана тук!
— Не! Искам да дойдеш с мен! Искам да напуснеш това чудовище! — извика той и усети как кръвта се качва в главата му.
— Италия е католическа страна, Алексис. Независимо дали искаме, или не, такова нещо като развод не съществува, а дори и да имаше, аз съм омъжена за особено опасен престъпник и където и да отида, никога няма да бъда в безопасност! Безнадеждно е, не разбираш ли?
— Тогава и аз ще остана в Италия и двамата ще избягаме заедно, ще се скрием някъде в далечните северни райони и ще си сменим имената! — отсече той, твърдо решен да не се предава.
— Няма измъкване за нас, не разбираш ли? Той ще ни намери навсякъде! Освен това не мога да изоставя София! Леля ми е много болна и ако нещо се случи с нея, кой ще пази София, а? Мога ли да ги изоставя, кажи!
Беше изминала почти година, откакто Алексис беше пристигнал в Неапол — година, която се беше оказа повратна в неговия живот. Беше станал свидетел на надхвърлящо всяко въображение човешко страдание и изпитания, беше попадал в невероятни ситуации, беше се запознал с нови хора, беше спечелил добри приятели и накрая, след толкова много години, отново бе срещнал любовта. Онзи съдбовен ден в Кардиф в кухнята на чичо Георгиос, когато тримата приятели бяха чули с ушите си обявяването на войната, беше като далечен спомен. За Алексис оттогава сякаш бяха изминали десетилетия, а денят, в който беше напуснал Урания, беше от някой друг живот. Макар преживяното да беше оставило своя отпечатък върху него, онзи някогашен младеж от миналото, пълен с любов, страст и вяра в себе си, все още беше някъде там, стаен дълбоко в него. Когато си позволи да спре и да го потърси, Алексис установи, че си е все същият младеж. Онзи младеж, чиято най-голяма мечта се заключаваше в две простички неща — да бъде в хармония със себе си и да живее с момичето, което обича.