Войната като че ли беше към своя край и мирът, за който Алексис толкова силно мечтаеше, вече се виждаше на хоризонта. Сред населението и войниците постепенно се възцаряваше настроение на щастливо очакване, но противно на всички останали, неговото сърце беше изпълнено със страх от онова, което краят на войната ще донесе за него и Розария. Ситуацията в техния щаб непрекъснато се променяше. Първото, което съкруши Алексис, беше новината, че приятелят му Джон Саймънс е получил заповед да се приготви за отпътуване. Джон не знаеше нито къде го пращат, нито защо, но по принцип всички бяха предупредени, че може да получат подобна заповед по всяко време. Алексис изпадна в паника — той още не беше готов да напусне Неапол. Не можеше да остави Розария, не и без някакво решение за съвместното им бъдеще.
Въпреки изричното настояване на Розария да не говори с никого за нея, Алексис все пак се реши да поиска съвет от своя приятел, преди той да замине — отдавна беше преценил Джон като най-опитен и с най-големи познания по сърдечните въпроси.
— Май сте затънали в голяма каша, Алексис, стари приятелю — отбеляза Джон, след като изслуша цялата, или по-точно по-голямата част от тъжната история на живота на Розария.
По някаква неясна и за него причина Алексис беше пропуснал да спомене, че Розария всъщност има брак с Алфонсо де Сио — беше казал единствено, че живеят заедно. Защо беше предпочел да не сподели тази информация със своя приятел? Може би защото нямаше сили да изрече думите омъжена и Алфонсо във връзка с Розария, без да почувства силна болка в сърцето.
— Тези приятели от Камората са доста отмъстителни, човече! — продължи Джон. — Не ти препоръчвам да ги ядосваш. Ами другите от семейството, и те ли имат нещо общо с нея?
— Както разбирам, не. Всички са били предупредени, най-вече Салваторе, по-големият брат на Алфонсо. А с майка си тя отдавна няма нищо общо. Сега живее с леля си и сестра си.
— Слушай, Алексис — рече Джон и сниши глас, — както изглежда, скоро ще се омитаме оттук. Нещата се променят много бързо, така че може би ще се намери изход и за теб!
— Но нали тъкмо в това е проблемът! — прекъсна го Алексис. — Аз не искам да си тръгвам оттук! Не и без Розария!
— Да, знам, приятелю. Чуй ме сега! Знам, че не искаш да оставяш момичето си тук, затова мисля, че трябва да говориш с полковника. Той е свестен човек и съм сигурен, че ще ти помогне, всъщност и на двама ви!
— Че какво може да направи той? — поклати невярващо глава Алексис.
— Ще се изненадаш да научиш колко много варианти за излизане от твоята ситуация има! Единият е да поискаш разрешение да се ожениш за Розария. Току-що ми каза, че този Алфонсо почти не стъпва в Неапол, нали така? Което означава, че не я следи непрекъснато. А леля ѝ очевидно е на нейна страна и ще ѝ помогне да избяга.
Алексис усети, че главата му ще се пръсне от напрежение. Думите на Джон сякаш увиснаха във въздуха и заиграха изкусително пред очите му.
— Твоята основна задача е да се измъкнеш от приятеля ѝ и от гнева на Камората — продължи Джон. — Съгласен съм, че последното не е маловажен проблем, но съм сигурен, че има начин да се реши! — По лицето му заигра усмивка, когато добави: — Ти няма да си първият войник, прибрал се у дома с италианска съпруга!
Да се ожени за нея и да я отведе у дома! Главата на Алексис вече не само го болеше, но и жужеше. Каква фантазия! За няколко секунди си позволи да ѝ се наслади. Но как ще го направи и къде ще я отведе? У дома. Но къде беше това? Дори и да беше възможно да се ожени за Розария, къде би могъл да я отведе, на кое място, което би могъл да нарече свой дом? Осъзнаването, че всъщност няма дом, където да се върне, го изпълни с отчаяние. Да, островът наистина беше негов дом, но той никога не би се върнал там, независимо колко силно копнееше за това. Обичаше Розария и искаше да я пази и защитава, но Урания също продължаваше да живее в сърцето му и още усещаше болката от нейната загуба. От едно от писмата на майка си беше разбрал, че Урания е сгодена за някакъв младеж, с когото се била запознала в университета. Нищо чудно… да е омъжена за него и да си има дете. Не, той не можеше да се върне там! Най-близкото място, което би могъл да нарече свой дом, беше къщата на чичо Георгиос в Кардиф.