— Не знам, но ще направя всичко по силите си — отговори уверено той.
— Представяш ли си, лельо? Ние трите заедно с Алексис в Англия! Заедно, далече оттук!
— Толкова съм ти благодарна, сине мой! — рече Филомена и му целуна ръка. — Ще умра щастлива, когато знам, че именно ти ще продължиш да се грижиш за моите момичета!
— Ти няма да умираш, лельо! — извика Розария. — Отиваме в Англия, забрави ли?
— Да, вярно — кимна усмихната Филомена. — Права си, кара миа, няма да умра. Вече съм по-добре. Не се тревожи, няма да умра. Или поне засега. Но няма и да дойда с вас в Англия. Благодаря ви, че изобщо сте помислили за мен, но аз трябва да остана!
— Защо? — извикаха в хор Алексис и Розария.
— Не мога да повярвам, че ти ще успееш да получиш разрешение и за трите ни, сине мой, но дори да стане, аз трябва да остана тук — изтри сълзите си с голяма бяла носна кърпичка, обърна се към Розария и добави: — Ами чичо ти? Ако още е жив?
Откакто бяха напуснали селото, нямаха вест от съпруга на Филомена. И макар че не беше потвърдено, всички, с изключение на нея, го смятаха за загинал на бойното поле.
— Ще отида на север, откъдето е неговият род. Ако той е жив, те ще ми помогнат да го открия. Затова не мога да тръгна с вас, мила моя — добави. — Освен това, имам толкова много работа още за вършене!
— Но ти не можеш да останеш тук! — избухна Розария.
— Кой казва, че ще остана точно тук? — изгледа я леля ѝ. — Ще отида в Болоня, където живее сестрата на чичо ти. Тя ще ме приеме, сигурна съм. Добра жена като нея няма как да ме остави на улицата.
— Ами Алфонсо, Салваторе и останалите?
— Изобщо не ме е страх от тези дяволски изчадия! След като вие няма да сте около мен и няма да се тревожа за вас, мога да се справя с тях. Ти за мен не се тревожи, скъпа! В мига, в който вие изчезнете оттук, ще изчезна и аз!
Колкото и да се опитваха да я вразумят, Филомена беше непреклонна. Още по-настоятелна беше Алексис да продължи с изпълнението на своя план.
— Аз съм длъжна да остана — поясни на Розария. — Но ти и София заслужавате по-добър живот, далече от това забравено от бога място!
Алексис отново обмисли какво да разкаже на своя командващ офицер. Трябваше да бъде силен, да вярва, че макар онова, което правеше, да не беше редно, той беше прав и това е единственият изход от заплетената ситуация.
Малко преди срещата си с полковника, силно развълнуван и притеснен, Алексис отиде да се успокои при Розария и Филомена. Завари ги много уплашени. Малката София се беше разболяла. Онова, което в началото изглеждало като същия вирус, повалил лелята преди няколко месеца, се оказало изключително коварно.
— Тя не е на себе си! — извика Розария и се хвърли в обятията на Алексис в мига, в който го видя. — Цялата гори и не знаем какво да правим!
— Защо не ме повикахте по-рано? — извика той и се втурна към леглото на детето.
— Не искахме да те притесняваме. Мислехме си, че тя ще се оправи.
Но малката София беше слабичко и крехко създание, много податливо на всякакви болести. Състоянието ѝ бързо се влоши.
Алексис искаше да помогне, но за всеобщо нещастие болестта на София съвпадна с едно от редките отбивания на Алфонсо в Неапол. Алексис нямаше друг избор, освен да се държи на разстояние. Надяваше се, че Алфонсо ще постъпи почтено и ще осигури на детето пеницилин, с който той и останалата част от мафиотската му фамилия търгуваха на черния пазар.
За всеобщо облекчение Алфонсо действително им осигури пеницилин, но никой не знаеше, че лекарството е почти безполезно заради навика на Камората да го разрежда с цел по-големи продажби. Слабият пеницилин нямаше никакъв ефект и състоянието на София, вместо да се подобри, се влоши още повече. Когато Алфонсо си тръгна и Алексис отново се върне при тях, детето вече беше покосено от коремния тиф. И повече никой не беше в състояние да му помогне.
Погребаха крехкото тяло на София в селските гробища, точно до баща ѝ, брат ѝ и двамата ѝ чичовци. Филомена и Розария стояха хванати една за друга, неспособни да повярват на случилото се, а зад тях бяха Алексис и неколцина от селяните, които все още продължаваха да живеят там. Луиза не се появи, което може би беше за добро, защото сестра ѝ и дъщеря ѝ нямаше да бъдат отговорни за действията си, ако я видеха.
През четирите години, откакто беше напуснала селото, Розария непрекъснато беше сънувала как се завръща. Ала никога не си беше представяла, че ще се върне като придружител на ковчега на малката си сестричка. Нищо не изглеждаше така, както го бяха оставили. Тяхната къща беше в руини, селският площад — превърнат в бомбен кратер. Селото им беше подложено на унищожителния огън не само на съюзническите нападения, но и на изригването на Везувий предишната година, което го беше довършило окончателно. Тук вече нямаше нищо, което да задържа Розария и Филомена. Мечтата им за завръщане беше изпепелена.