Загубата на София беше невероятно тежък удар за Розария, удар, който тя изобщо не беше очаквала. Скръбта и мъката ѝ бяха безгранични. Беше се страхувала за безопасността и девствеността на сестра си, но никога — за живота ѝ. Не си представяше, че така ще завърши тяхната тъжна история. Двете сестри бяха преживели какво ли не и тъкмо се беше появил Алексис и им беше вдъхнал надежда…
Филомена беше не по-малко съкрушена от Розария от смъртта на малката София, но беше твърдо решена да не се предава и да се концентрира върху Розария. Вече беше изгубила едно от момиченцата си при обстоятелства извън нейния контрол, но другото имаше шанс и тя щеше да го спаси, каквото и да ѝ струваше това. В скръбта си Розария беше започнала да се съмнява в плана на Алексис. Затова Филомена беше длъжна да запази здравия си разум и заради двете им. Трябваше да действа веднага. Алексис трябваше да приведе плана си в действие и да се ожени за Розария колкото е възможно по-скоро. Измамният брак беше нейният единствен паспорт към свободата и единственият ѝ шанс за щастие.
— Чуй ме сега, Розария — започна Филомена, когато Розария се опита да ѝ каже, че не иска да тръгва, — София ни беше отнета преждевременно, но не ни остава друго, освен да я помним с добро. За теб обаче можем да направим много! Ти обичаш Алексис и той те обича. Нищо не те задържа повече в тази адска дупка! Не пропилявай единствения си шанс за щастие, дъще моя, защото би било престъпление! А ако останеш, със сигурност ще ме убиеш!
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
Любов на един гръцки остров,
1945 година
Първа глава
Урания обичаше да става заедно със слънцето, предпочиташе да се подготви навреме за училище. Освен това трябваше да свърши много неща, преди да излезе от къщи. Въпреки войната двете със сестра ѝ поддържаха добре училището. Освен Калиопа и леля Афродита, останалите обитатели на къщата още спяха.
Първата задача на Урания беше да помогне на Калиопа да се измие и облече и едва тогава се заемаше със собствената си подготовка. През това време леля ѝ правеше кафе и слагаше на масата хляб и маслини, за да закусят и трите. Тя също обичаше да започва деня си, преди другите да са станали.
Тази година пролетта беше настъпила рано. Макар че беше едва месец май, всички поля наоколо бяха застлани с килими от диви цветя, а от двете страни на черния път до училището бяха избуяли жълти маргаритки. Понякога Урания обичаше да минава по него, напряко през полята. Въпреки че там инвалидният стол на Калиопа се буташе по-трудно, тя нямаше нищо против — оттук беше много по-приятно, а и тя обичаше да си набере букетче, което поставяше в буркан на бюрото си в класната стая. Любимите ѝ цветя през този сезон бяха съсънките. Ако имаха късмет, щяха да намерят поне няколко, а ако имаха още по-голям късмет, нямаше да срещнат немци по пътя си.
Тази сутрин беше като всички останали. Двете сестри и леля им закусваха както обикновено, докато навън двойка лястовички се стрелкаха към гнездото си под кухненския прозорец и бързо след това пак излитаха. Зората вече настъпваше рано и слънцето на изток беше обагрило в розово млечносиньото небе. Нищо не помръдваше, нямаше дори утринен бриз.
Звукът достигна до ушите на Урания едва когато излезе на двора да нахрани Котула. Идваше от доста далече, в началото приглушен, и тя си помисли, че ѝ се е сторило. Но само след миг зазвуча все по-силно и по-силно. Набираше инерция и постепенно екотът му се понесе през цялото село. Урания се закова на място, не можеше да повярва на ушите си. Камбаните на старата църква „Света Екатерини“ в другия край на селото отекваха с цялата си мощ, високо и ясно. Звънтяха радостно и победно, като че ли възвестяваха Божието Възкресение или победата на живота над смъртта. Последния път, когато някой от селото ги беше чувал да звънят така, беше на Великден преди пристигането на немците. Но тази година Великден беше дошъл и отминал, а църковните камбани бяха замлъкнали от три години.
Силно развълнувана, Урания хвърли храната на кокошката и се втурна обратно в кухнята, където завари Афродита и Калиопа също шокирани.
— Знаете ли какво означава това? — прошепна Афродита.
— Дори не смея да си го помисля! — отговори Урания и пребледня като платно.