Костандис и Андрикос се радваха на добър улов през този ден. На такива тържества по традиция се печеше агне или коза на шиш, но тъй като добитъкът беше все още твърде малко, братята решиха, че ще поднесат морски дарове. Повечето от жените бяха заети с подготовката на разнообразието от риби. Урания беше навън и отговаряше за масите. В кухнята рибите се слагаха върху късове лед, а Хрисула даваше инструкции как да бъде приготвен всеки от морските дарове. Имаше октопод и червен кефал, калмари и сардини — и всички толкова пресни, че цялата кухня ухаеше на Егейско море.
А навън дървените маси бяха подредени под лимоновите и мандариновите дървета в редица, която се простираше по цялата дължина на задния двор.
Гостите щяха да бъдат трийсет и Урания беше заета да прецени кого къде да настани, да се увери, че има столове за всички поканени. Беше се замислила сериозно и броеше вилиците, ножовете и чиниите, когато най-неочаквано някой се промъкна зад гърба ѝ и сложи ръце на очите ѝ. Урания се стресна, разпищя се, изпусна приборите, които държеше, и те се разпиляха със силен звън по плочките.
— Стратос, престани! — извика тя и се опита да свали ръцете му от очите си, като си мислеше, че е един от малките ѝ братовчеди. — Сега нямам време за такива игри!
— Неправилно предположение! — прошепна нечий мъжки глас в ухото ѝ и я обърна към себе си. На Урания ѝ се зави свят от рязкото движение и леко се олюля. Но когато дойде на себе си, тя се вторачи невярващо в мъжа, който стоеше само на сантиметри от нея и обгръщаше с ръце кръста ѝ.
Едва го позна. Облечен в цивилни дрехи, по-елегантен от всякога и определено красив в тъмносиния си костюм, бяла риза и вратовръзка, с широка усмивка на светналото си от щастие лице, пред нея стоеше Михалис.
— Приятна изненада, нали? — попита той, хвана и двете ѝ ръце и отстъпи крачка назад, за да я огледа. — Или май те уплаших, а? — попита силно притеснен и я заоглежда.
— О, не! Не, Михалис! — извика тя и се хвърли в обятията му. — Такава приятна изненада наистина? Кога пристигна… как… защо? — занарежда един след друг въпросите си тя, но после внезапно спря, да не би той да си помисли, че всъщност изобщо не се радва да го види. — Искам да кажа, че много се радвам да те видя тук, но нали след три дена щяхме да се видим на Лесбос?
— Да, знам, Урания му, знам, но не можех да чакам повече! — отговори той, вдигна ръцете ѝ до устните си и ги целуна. — Три години чакане е предостатъчно. Освен това бях длъжен да дойда. Дойдох, за да попитам родителите ти дали ще ти разрешат да станеш моя съпруга… Искаш ли ме все още, Урания? Все още ли си съгласна да станеш моя невеста?
И така, в един топъл септемврийски ден, когато лозниците бяха натежали от грозде, а житото по полята се беше жлътнало, Андрикос и Хрисула се съгласиха да дадат най-голямата си дъщеря на Михалис, които обеща да я обича, почита и да се грижи за нея, докато е жив. Тъй като нямаше време за губене, свещеникът беше повикан в дома им, за да проведе официалната религиозна церемония, освещаваща съюза на младите в очите на Бога. Михалис беше донесъл две златни халки — аравонес. Те трябваше да бъдат благословени от свещеника и поставени на средния пръст на лявата им ръка, което означаваше обещание за брак и обричане на младите един на друг и на семействата им. Халките щяха да останат на левите им ръце до сватбената церемония. Тогава щяха да бъдат свалени, отново благословени и поставени на същия пръст, но на дясната ръка, където се очакваше да останат завинаги. Много сълзи от радост бяха изплакани за щастието на младите, особено от Андрикос и Хрисула, които отдавна бяха изгубили надежда, че най-голямата им дъщеря изобщо ще се съгласи да се омъжи. Афродита също плачеше от радост и благодарност. Тайната, която пазеше толкова отдавна, ѝ тежеше много, а освен това се беше опасявала, че любовта на Урания към Алексис ще ѝ попречи да си намери съпруг и щастие в живота.
През годините Афродита беше мислила много за любовта им. Никога нямаше да я одобри, но сърцето ѝ беше преизпълнено с тъга за съдбата на двамата млади. Раждането им с кръвна връзка не беше по тяхна вина и въпреки това ги беше разделило, а нея беше откъснало от единственото ѝ дете. Алексис ѝ липсваше много повече, отколкото беше в състояние да опише, и не минаваше и ден, в който да не се помоли Бог да го пази или да не запали свещичка за здравето му. От писмата му ѝ беше станало ясно, че синът ѝ се е превърнал в нещастна, изгубена душа, затова, когато ѝ беше писал, че най-сетне пак е открил любовта и че ще се жени за Розария, тя благодари от сърце и душа на Бога и пожела същото и за племенницата си. И сега, когато и Урания беше намерила любовта, единственото, за което можеше да се моли Афродита, беше един ден Алексис да се върне при нея.