— Какво очаква тя с тази нейна хубост, а?! — злословели злите езици. — Във вените на нашите момчета тече гръцка кръв, така де!
Не че Урания имала някаква вина за хубостта си. Но тя нито направила опит да отвърне подобаващо на хорските сплетни, нито искала да се държи като суров учител. Все пак, за да не обижда никого и за да не подклажда излишно фантазиите на младежите и тесногръдието на селяните, тя се съобразила с техните порядки. Веселите ѝ летни роклички на пъстри цветя били прибрани в гардероба, тъмните ѝ къдрици били укротени.
Леля Урания беше висока, много по-висока от повечето жени в селото, а самото ѝ име, което означаваше „дошла от небето“, беше събуждало в детското въображение на Анна приказни картини за небесни колесници и пратеници на великите богове. Очите ѝ бяха с цвят на шоколад и излъчваха много доброта, а когато беше малка, на Анна често ѝ се беше искало да дръпне онова гребенче, което придържа косата на леля ѝ в строго кокче, за да види как се разпилява като водопад по раменете ѝ. Анна често си беше мислила, че ако не беше толкова строга, Урания би могла да бъде точно толкова красива, колкото собствената ѝ майка. Двете си приличаха в много отношения, бяха с приблизително еднакво телосложение, високи, с великолепна кожа и буйни тъмни коси. Но най-голямата прилика между двете беше в очите им. И двете имаха огромни, шоколадови, меланхолични очи.
Тия Урания стоеше под сянката на асмата, начело на всичките други роднини — вече близо осемдесетгодишна, но все така висока, красива и гордо изправена. Въпреки че вдигнатата ѝ както винаги на строго кокче коса вече не беше черна, а сребриста, очите ѝ си бяха същите — топли, мили, благородни. Анна пусна саковете си на земята и се хвърли в обятията на леля си така, както правеше още от малка.
— Добре дошла! — изрече Урания на гръцки, целуна племенницата си по двете бузи и я стисна в прегръдките си. — Толкова отдавна не сме се виждали! — После се обърна, погледна братовчед си и промърмори с разтреперан от вълнение глас: — Добре дошъл и на теб, Алексис!
Да, наистина беше изминало много време — повече от четири години — откакто Анна и баща ѝ не бяха виждали леля Урания и останалите роднини. И да, толкова време като че ли им беше трябвало, за да се върнат отново тук да предприемат пътешествието, което така и не можеха да си представят без майката на Анна.
Досега.
Трета глава
Събуди я далечен лай на куче. Само след миг лаят беше подет от второ, а не след дълго към общия хор се присъединиха още половин дузина. В Северен Лондон подобни звуци нямаше как да бъдат чути. Анна разтри очи, за да прогони съня, и идвайки на себе си, постепенно осъзна къде се намира. Само след миг вече беше скочила от леглото. Втурна се боса към двора и завари там баща си, прясно избръснат и седнал под лозниците — пиеше кафе и четеше вестник.
— Калимера, Анула! — поздрави я той, като погледна над очилата. — Май доста си била уморена.
— Божичко! Кое време е, татко? — промърмори Анна и погледна към небето, за да се опита да познае часа по слънцето.
— Наближава обед.
— Пропуснах най-хубавата част от деня! — смотолеви тя, въздъхна и седна до баща си. Утрините на острова ѝ бяха любимото време от деня, преди слънцето да се издигне високо, преди горещината да започне да притъпява всички сетива.
— Очевидно си имала нужда да се наспиш както трябва — отбеляза Алексис. — А за утрините не се тревожи — тепърва има много дни, в които да ставаш на зазоряване! — усмихна се, докосна ръката ѝ и добави: — Спокойно, вече сме тук!
Празненствата по случай пристигането им бяха продължили до късно през нощта, съпроводени от изобилна храна, вино и ракия. Потокът от гости, прииждащи да ги поздравят, беше спрял едва тогава, когато леля Урания беше обявила тържествено, че е време всички да си тръгват и да оставят пътниците да си починат.
— Много се радвам, че се върнахме тук, татко! — отбеляза Анна. — Нищо не се е променило!
Вдиша с пълни гърди от ароматите на градината и задържа дъха си. Тази градина беше коренно различна от традиционните ѝ английски еквиваленти с техните зелени морави и подредени под строй бордюрни лехи с подправки. Тук цареше истинска анархия — никакви морави, никакъв план. Цветята растяха на воля в саксиите и лехите, уханието им привличаше безброй жужащи пчели и нежни пеперуди — розите си съперничеха с фрезиите, розовите лилиуми надничаха сред белите, тук-там се виждаха храстовидни туфички ароматен здравец, редуващ се с розмарин, лавандула и саксийки с босилек. Саксиите всъщност бяха стари тенекии, в които някога е имало големи количества различни храни — надписите им все още издаваха, че животът им е започнал като съдове за маслини, зехтин, сардини и всякакви други видове продукти, традиционни за тези места. Никой не беше обмислял и планирал вида на тази градина. Беше се променяла с годините така, както самият остров. Десетилетия история, поколения възрастни и деца бяха преминали през тази къща, през селото, през острова — и всички те сякаш бяха втъкани в самата тъкан на това място, което излъчваше спомени и топлина.