Урания също беше доволна от това състояние на нещата. Въпреки че усещането изобщо не можеше да се сравни с тръпката от докосването на Алексис, тя ценеше любовта на Михалис и се наслаждаваше на ласките и целувките му.
С Михалис Урания беше точно толкова щастлива, колкото би могла да бъде с всеки друг мъж, който не беше Алексис. И до този извод беше стигнала много отдавна. След като не можеше да има Алексис, значи Михалис беше най-подходящият за нея — той беше мил и почтен, обичаше я и тя го обичаше, а когато всички вземеха дипломите си, щяха да се върнат заедно на острова и да основат своето училище. Голямата мечта на двете сестри щеше да се сбъдне скоро.
Някои от студентите, с които се познаваха отпреди войната, също се бяха върнали в университета. Сега всички имаха възможността да възобновят приятелствата си оттам, където бяха прекратени. Но срещите невинаги бяха радостни — няколко от младежите не бяха извадили късмет като Михалис. Един от приятелите им беше изгубил ръка, друг — лявото си око, а двама от колегите на Урания бяха останали на бойните полета. Всички студенти бяха минали през огромни изпитания, но не бяха съкрушени, младите им духове продължаваха да гледат напред.
Калиопа буквално разцъфтя в Митилини. Студентският живот очевидно ѝ допадаше, а борбеният ѝ дух я направи изключително популярна. Животът в университета беше приятен, а къщата на кирия Исмини беше като техен втори дом. Хазяйката скоро си влезе в ролята на квачка, доволна, че пиленцата ѝ са се завърнали, и беше много щастлива, че в къщата ѝ отново се навърта мъж. Въпреки че не се премести да живее при тях, Михалис прекарваше по-голямата част от свободното си време в къщата им и дори се хранеше редовно при тях.
— Едно време твърдях, че ако някога имам деца, искам да са момичета — отбелязваше усмихната хазяйката. — Но ако имах син като Михалис, никога нямаше да го кажа!
Раните от войната заздравяваха бавно, но сигурно и първата академична година мина без почти никакви притеснения. Храната продължаваше да бъде оскъдна, но всички вече бяха свикнали да минават и с по-малко, а зеленчуците и плодовете от градината на хазяйката осигуряваха най-главното. Когато дойде лятната ваканция, Урания и Калиопа се върнаха у дома, придружени от Михалис, който реши да им погостува за няколко седмици.
— Мисля, че трябва да се ожените — каза Хрисула на дъщеря си, когато пристигнаха. — Не виждам смисъл да се чака, можем да го направим още това лято. Ще бъде по-прилично, ако сте венчани и благословени. Хората вече започват да говорят!
Урания се вбеси.
— Да си спомняш някога да ми е пукало какво говорят хората за мен? — рече тя на майка си, едва сдържайки гнева си.
— Но така ще можете да живеете като мъж и жена! — изтъкна Хрисула. — Не смяташ ли, че е за предпочитане?
— Онова, което е за предпочитане — вече извика Урания, — е всеки да си гледа своята работа и да не си пъха носа в нашата! С Михалис ще се оженим тогава, когато сме готови, а това няма да стане, докато не завършим образованието си!
Хрисула не се осмели повече да повдигне тази тема — познаваше най-голямата си дъщеря достатъчно добре, за да спори с нея.
През това лято Урания посвети много от времето си на Михалис и на разходки из острова. Обикаляха полята на велосипеди, отскочиха до града, ходиха да берат грозде, катериха се по планините, плуваха в лагуната и наблюдаваха издигането на августовската пълна луна над морето. Тя искаше да му покаже всичко, което обичаше — с изключение, разбира се, на тайните места, които принадлежаха само на нея и Алексис. Тези места не бяха за споделяне.
— Харесвам родния ти остров, Урания му и наистина ще бъда много щастлив да заживея тук с теб! — каза ѝ веднъж Михалис, докато седяха на скалите и наблюдаваха залеза.
— И аз ще бъда щастлива, Михалис — каза тя и хвана ръката му. — Заедно можем да направим големи неща, сигурна съм! Ти, аз и Калиопа ще бъдем страхотен отбор!
На следващия ден го заведе да види старото училище и парцела земя до него, който принадлежеше на дядо ѝ и на който той беше дал позволение да се построи новото училище.
— Това ще бъде нашето наследство за поколенията! — възкликна развълнувана тя. — Можем да започнем с планирането му веднага! Така, докато завършим университета, сградата ще бъде готова!
Това лято беше блажено. Войната беше останала зад гърба им и те започнаха да правят планове и да градят бъдещето си. Но преди да се върнат на Лесбос за следващата академична година и преди хората в Гърция да успеят да се насладят на мира, страната беше хвърлена в касапницата на нов военен конфликт — този път на ожесточена гражданска война. Едва оставили оръжията си срещу нацистите, гърците ги бяха грабнали отново, за да се бият един с друг.