Выбрать главу

На Урания ѝ беше добре известно, че Михалис има определени политически възгледи, които тя уважаваше и дори споделяше вижданията му във връзка с потисничеството и колонизацията на тяхната страна от силите на Запада. Но когато той ѝ каза, че иска да се присъедини към партизаните в борбата срещу фашизма, който беше завладял Гърция в края на Втората световна война, на нея ѝ беше изключително тежко и трудно да приеме решението му.

— Трябва да направим за страната си само още едно нещо, за страната и свободата си! — изрече пламенно той, притиснал я в обятията си. — Стигнахме толкова далече, бихме се толкова славно, но сега е време да довършим започнатото!

Тя не каза нищо — знаеше, че не може да го спре. В момента страната им се раздираше между онези, които искаха независима социалистическа държава, и другите, които бяха привърженици на западните капиталистически ценности. Партизанската война вече се водеше с всички сили и средства и в рамките на едва няколко седмици Михалис и мнозина от приятелите му вече се бяха присъединили към ЕЛАС — партизанската армия на гръцките комунисти, и бяха готови да влязат отново в битка за своите убеждения.

През цялата гражданска война Урания остана с Калиопа на Лесбос до края на обучението им. Борбата продължи три дълги години. Новините, които получаваше от Михалис, идваха чрез съобщения, предавани ѝ тайно от други членове на ЕЛАС. В началото от време на време ѝ даваха по някоя и друга набързо написана бележка, но постепенно и тези бележки спряха. Накрая единствените новини, които тя получаваше, бяха набързо прошепнати ѝ на разминаване с някого думи, че Михалис е жив.

Тя чакаше търпеливо. Беше се научила да издържа стоически на всичко, на което я подложи животът.

Сраженията се водеха основно на материка и в планинската вътрешност на страната, малките островчета из Егейско море оставаха относително незасегнати. На Лесбос ситуацията беше сравнително спокойна и университетът продължи да работи почти нормално. Накрая Урания завърши и взе диплома с отличие, но тъй като вървеше една година преди Калиопа, остана с нея, докато и тя не завърши. Към този момент гражданската война беше приключила.

Момичетата се върнаха у дома и гордо представиха дипломите си на своите родители. До този момент никой в рода им не се беше сдобивал с такава висока образователна степен — висше образование, и Хрисула, и Андрикос бяха много щастливи от постиженията на своите дъщери.

— Виждаш ли? В крайна сметка си е струвало! — изтъкна Хрисула на съпруга си. — Знаех си, че тези двете ще се справят и ще стигнат до върха! Де да можех и аз да имам техните възможности… и техния ум, разбира се!

— Времената бяха други — отбеляза Андрикос.

— Ха! Моят баща не искаше да ме пуска дори в основното училище! — махна с ръка Хрисула и въздъхна.

Свещеникът и учителят открай време бяха най-уважаваните и образовани хора в селските общности на острова. Да има не един, а двама висшисти в едно семейство, се смяташе за невероятна чест. Когато сестрите се върнаха в родния си дом, новото училище беше почти завършено. Съвсем скоро можеха да започнат да подготвят програмите си за новата учебна година. Но Урания не искаше и да чуе за това, докато не се върне Михалис.

— Обещах му, че ще започнем заедно! — каза тя на Калиопа. — Длъжна съм да спазя обещанието си! Не можем да започнем без него, няма да е правилно!

Сестра ѝ, разбира се, се съгласи.

* * *

Когато гражданската война свърши, стана ясно, че комунистите са победени, голяма част от останалите живи партизани избягаха в съседна Албания. Урания си обясняваше закъснението на Михалис със същата причина — че се е скрил в Албания. Беше сигурна, че пак ще се появи неочаквано и ще я изненада. Но измина цяла година, а от него ни вест, ни кост. Един ден на острова дойде да я види техен общ приятел от университета и член на ЕЛАС.

— Андреас! — извика Урания и моментално пребледня. Трябваше ѝ доста време, докато събере сили да го попита какво го е довело на техния остров. Направи му кафе и двамата седнаха на дивана, без някой от тях да смее да заговори пръв.

— Бяхме заедно, когато го раниха — изрече накрая Андреас с разтреперан глас. — Той ме накара да обещая, че ако не оживее, ще дойда лично при теб, за да ти съобщя.