Смъртта на Михалис беше голям удар за Урания. Тя скърбеше за него и публично, и вкъщи. Всички скърбяха. Добротата и благородният му дух бяха докоснали всеки, който го беше познавал. Но постепенно, макар и още в дълбок траур, тя се взе в ръце и върна волята си да продължи напред. Хвърли се с плам да организира работата в училището. Оттук нататък страстта ѝ към обучението и знанията щеше да се превърне във водеща сила в нейния живот, а освен това дължеше и на Михалис да превърне мечтата им в реалност.
През годините Калиопа и Урания извършиха истински чудеса в малкото селско училище. Всички из околността ги познаваха, много от учениците им ги обичаха. Двете сестри предизвикваха уважение и възхита у всеки, който се докоснеше до тях, макар че може би и известно съжаление, защото всички смятаха за крайно несправедливо от страна на съдбата, че не се беше усмихнала повечко на прекрасните сестри Левантис. Но Калиопа и Урания бяха доволни от живота си и се смятаха за привилегировани да работят онова, на което се бяха посветили. Смятаха, че са извадили голям късмет да се имат една друга и приемаха всичко, което им поднасяше животът, със смирение и благодарност.
Трета глава
Гърция, Егейско море,
1999 година
Този път разказът се водеше предимно от леля ѝ. И Анна за пореден път слушаше и се питаше как е възможно толкова години да няма ни най-малка представа какви са най-близките ѝ хора и през какво са преминали.
Както и самата тя си даде сметка, твърде често проектираме върху другите онова, което искаме да видим у тях. За нея например, откакто се помнеше, баща ѝ винаги е бил обожаващият я татко, който се беше оженил за жената на мечтите си и се грижеше за всички. Майка ѝ пък беше момиче с голям късмет, грабнато от галантния войник, в което се бе влюбило, за да заживее щастливо с него до края на дните си и да раздава любов на децата си. А на леля си Урания Анна беше гледала като на грижовна, но нещастна стара мома, която никога не е била обичана и никога не е познала истинска страст. Колко се бе лъгала! За всички тях!
— Ти познаваше ли го, тате? — попита тя и погледна през сълзи баща си. — Запозна ли се лично с Михалис?
— Не, Анна му, не можах. Но знаех всичко за него. Урания ми разказа.
— Всъщност вие кога се видяхте за първи път след заминаването ти оттук? — продължи да разпитва тя, докато триеше сълзите си.
— Ако изобщо съжалявам за нещо в този живот — каза той, — то е, че не се върнах на острова по-рано. Но просто не можех. Не знам дали ме разбирате. Нямах сили.
Когато научил, че Урания ще се омъжва за Михалис, Алексис си дал сметка, че няма да има сили да ги види заедно. Предполагал, че тя ще се чувства по същия начин, ако той доведе тук Розария.
— Нямах представа как ще се чувства Урания, а не можех да рискувам да причиня подобна болка нито на нея, нито на себе си. Исках тя да бъде щастлива, но не можех да понеса да я виждам с друг мъж. Да, знам, че нямах такова право, и отлично си давах сметка, че съм лицемер. Непрекъснато си повтарях: „След като съм с Розария и съм щастлив, защо пък Урания да не бъде омъжена?“. Уви, напразно! Продължавах да беснея. А после, когато научих, че Михалис е загинал, не исках да парадирам с щастието си. Не исках да я нараня.
— Обаче виждаш ли, Анна — прекъсна го Урания, — онова, което Алексис така и не разбра, бе, че моите чувства са по-различни от неговите. Единственото, което някога съм искала за него, е да бъде добре, да бъде щастлив. В крайна сметка той беше принуден да напусне острова, а аз не го последвах. И прекара толкова много години в самотно скиталчество по света. Обичах го, разбира се! Винаги съм го обичала като в първия ден, но просто бях приела нашата съдба.
Алексис се върнал на острова за погребението на майка си. Тогава вече имал трима сина, а Анна била на път.
— Така и не успях да се сбогувам с нея — изрече с разтреперан глас той. — Тя си замина от този свят, без да ме види нито веднъж през всичките тези години!
От очите му бяха потекли сълзи. За втори път през живота си Анна виждаше баща си да плаче — първият беше, когато почина майка ѝ. И гледката на разплакания ѝ баща отново я просълзи.
— О, Лекси! — прошепна Урания, обгърна лицето му с ръце и избърса нежно сълзите му.
И в този момент Алексис се обърна към нея с поглед, какъвто Анна не беше виждала никога до този момент у баща си.
Дали беше провокиран от изричането на детското му име, което отекваше като забравена мелодия в ушите му, или от докосването на Урания? Анна не можеше да определи. Но беше сигурна в едно — че никога досега не беше виждала баща си по-доволен и умиротворен.