— Тя знаеше, че я обичаш, и никога не ти се е сърдила! — каза братовчедка му. — Знаеше, че трябва да напуснеш дома си и че си преживял много трудности. И те разбираше!
Бабата на Анна беше починала само няколко месеца преди тя да се роди. Когато Алексис получил съобщението, че майка му е тежко болна, решил да се върне на острова сам — по препоръка и настояване на бременната си съпруга, която останала в Англия с трите момчета. Пътешествието било дълго, пътуването с лодка от пристанището на Пирея дотук — много опасно. Да стигнеш до тези острови през зимата често е твърде рисковано. Но когато накрая пристигнал, майка му вече била предала богу дух. Били необходими усилията на всички близки, за да му помогнат да се съвземе, най-вече на Урания. Ето че накрая, след толкова много години, Алексис вече можел да се помири с демоните си и установил, че страхът му да се върне у дома е бил неоснователен.
Урания, наистина забележителна жена, нямала никакви резерви относно неговия живот и щастието му — просто се радвала да го види отново. Все пак връзката им се крепяла на нещо повече от страстта им един към друг — кръвната им връзка не можела да бъде унищожена от нищо. Така двамата имали възможността да продължат оттам, където били спрели, да запълнят липсващите парчета от картината на техния живот от раздялата им до този момент. Когато Алексис си тръгвал, Урания го поканила скоро пак да дойде и този път да доведе и семейството си.
— Когато те видях за първи път, Анула му, ти нямаше още две годинки — отбеляза Урания и хвана ръката на племенницата си. — Обикнах те в мига, в който те видях! Беше същата като баща си — същите пламенни очи, същата усмивка… Имах чувството, че ти би могла да бъдеш детето, което никога не съм имала!
— А харесваше ли майка ми? — попита Анна, като се опитваше да си представи как ли се е чувствала леля ѝ при първата си среща със съпругата на Алексис.
— Да, Анна, всъщност много я харесвах! Тя беше страдала достатъчно в живота си. Вярно, че и ние сме страдали, но при нея е било много повече и въпреки това беше съхранила почтеността и куража си. Нашият остров веднага ѝ хареса. Боже, как се учеше да говори гръцки! — възкликна Урания и се усмихна сякаш на себе си. — Но пък го научи почти без акцент! Бързо стана една от нас!
Анна отново се сети, че Урания е знаела всичко за живота на Розария от Алексис, но Розария не е имала никаква представа за любовта между съпруга ѝ и неговата братовчедка. Тайната им си е останала тайна през целия им живот, неизказана, недокосната.
— А правилно ли е било да държите майка ми в неведение за вас? — запита Анна и ги изгледа. — Не е ли било нещо като предателство?
— А, Анула му! — възкликна леля ѝ и се премести по-близо до нея. — Кое е правилно и кое е грешно? Би ли могъл някой да определи? Защо майка ти да е трябвало да знае за мен и Алексис. Той я обичаше и всички ние я обичахме, така че какъв смисъл имаше тя да научава? Пък и никой друг не знаеше. Когато Розария се появи тук за първи път, единствените хора, които знаеха за нас, вече бяха починали.
Анна кимна в знак на съгласие — леля ѝ беше абсолютно права. Нищо добро е нямало да излезе от подобно разкритие, само още повече болка.
— Ще ми се да бях познавала Калиопа — изрече Анна и стисна ръката на леля си. — От разказите ви ми изглежда като изключително храбра жена.
Когато Алексис и семейството му започнали да идват редовно на острова през летните ваканции, Калиопа вече била починала, а скоро след нея и дядото на Анна. Здравето на Калиопа било твърде крехко след онова падане и поредната грипна епидемия на острова накрая се оказала фатална за нея.
— Тя щеше да те хареса много, миличка — отбеляза Урания и се усмихна при спомена за любимата си сестра. — Щеше да оцени и работата ти. Тя беше запалена по рисуването, но така и не направи нищо за своя талант. Бяхме твърде заети с нашето училище. Само от време на време оставаше да рисува с децата. Винаги съм знаела от кого идва тази твоя дарба!
— Е, Анна, вече разбираш — каза Алексис и също хвана ръката на дъщеря си. — Най-сетне се върнах у дома. Моето място е тук. Двамата с Урания най-сетне можем да бъдем заедно. Никой от нас не съжалява за нищо, разбира се, но аз се върнах тук, където са корените ми, и ще остана тук завинаги!
— О, тате! — изхълца отново Анна, неспособна да каже нищо повече.
— Вече никой не може да ни раздели, миличка — допълни Урания. — Мисля, че чакахме предостатъчно. Стари сме и годините ни са преброени, но колкото и да остават още, искаме да ги прекараме заедно. Аз си имам моята къща, Алексис си има своята, а да бъдем заедно, е най-естественото нещо на света. Никой не би го помислил за странно, а дори и да го помисли, на нас не ни пука! Никога не ни е пукало!