— Искам да съм сигурен, че не говорите зад гърба ми — беше отбелязвал шеговито. — Освен това много държа да мога да проведа сносен разговор с леля Урания — сподели Макс, когато тя го беше довела за първи път на острова. За огромно удоволствие на Анна нейната леля Урания беше единствената ѝ роднина от това място, която Макс искрено харесваше. Тя го очароваше. — Тази жена е енигма! — беше един от първите му коментари по неин адрес. — Пълна с противоречия. Сигурен съм, че е единствена по рода си по тези места. Няма нищо против да живее сама и въпреки това е гъркиня!
Макс така и не спираше да се удивява от липсата на възможност за уединение на острова.
— Това е толкова примитивно! — смееше се той. — Освен ако не си в тълпа, не съществуваш! — През следващите години обаче, опознал вече по-добре местните жители, той беше започнал да оценява културните им различия с англичаните и да ги предпочита пред абсурдната сдържаност и недостатъците на своите роднини.
Значи, да, имаха прекрасно минало като семейство. Онова, което бяха изградили заедно през годините, имаше здрави основи. Не би ли трябвало тогава да издържат едно леко сътресение?
Последните няколко дена с баща ѝ и леля ѝ бяха изключително напрегнати. На Анна щеше да ѝ трябва време, докато асимилира всичко чуто, в това число и факта, че любимият ѝ баща вече няма да живее близо до тях. Чувството беше едновременно сладко и горчиво. След като почти през целия си живот се беше радвала на двама родители, живеещи близо до нея, сега щеше да остане без нито един. Е, от друга страна, островът винаги щеше да бъде тук, а на него — баща ѝ и леля ѝ. Очевидно за всички животът беше поставил началото на съвсем нова глава.
Четвърта глава
Пътуването до Елия беше приятно както винаги, но за първи път откакто Анна беше започнала да ходи редовно там, сърцето ѝ туптеше силно не само от вълнение, че скоро ще види Никос, но и от мисълта за това какво трябва да му каже.
Рано тази сутрин настойчивият звън на домашния телефон я извади от дълбок сън — за първи път, откакто беше пристигнала в Гърция, беше сънувала Лондон и Макс. Децата често я посещаваха в съня ѝ, но до този момент над Лондон и Макс очевидно беше надвиснала забрана. Анна реши да се направи на глуха за телефона с надеждата, че баща ѝ или леля ѝ ще вдигнат, но когато стана ясно, че те или вече са излезли, или предпочитат също да се правят на глухи като нея, тя скочи от леглото и се втурна да го вдигне.
— Здрасти, мамо! Ясу! — достигна до нея от другия край на линията скъпият глас на по-малкото ѝ дете. — Какво става с вас там в онзи край на света? Защо от време на време не си включваш мобилния?
— Алекс! — изпищя тя и изведнъж усети как я залива топла вълна на майчина радост. — Къде си, скъпи?
— Ами в Атина съм. С татко. Идваме да те видим.
— Каквооо? В Атина? Кога пристигате?
— След два дена. Опитваме се да се свържем с теб, откакто излетяхме от Лондон. Какво им става на тези ваши телефони там?
— Само двамата ли идвате? — запита тя, без да обръща внимание на въпроса му. — Къде е Клоуи?
— Още е на къмпинг. Може да дойде по-късно. Ще ѝ кажа, когато пристигнем при теб. Та всъщност ето го тук татко, той също иска да ти каже здрасти.
— Здравей, Анна! — изрече Макс с леко треперещ глас. — Как си?
— Добре съм, Макс — отговори тя. И по-нататък не знаеше как да продължи.
— Качваме се на корабчето от Пирея в четвъртък — изрече внезапно той, с което сложи край на неловкото мълчание. — Би трябвало да пристигнем в късния следобед. — След кратко колебание добави: — За теб това няма да бъде проблем, нали?
Да е със семейството си, за нея винаги беше най-голямата радост на света. И това важеше както за двете ѝ деца, така и за Макс. Но откакто беше пристигнала на острова, последното, за което си мечтаеше, беше да види съпруга си — и съвсем основателно. Въпреки това след телефонното му обаждане и след снощните ѝ размисли за доста по-щастливото им минало, днес тя се чувстваше някак си различно. Усещаше, че е дошло време за решения. Очевидно същото важеше и за Макс. Нямаше и следа от хладния му, остър тон, гласът му отново звучеше меко и нежно в ушите ѝ и тя се почувства успокоена. В моменти на стрес гласът на Макс се увиваше около нея като топло одеяло.
Когато затвори телефона, не се втурна като обезумяла из градината. Влезе в кухнята, спокойно си направи кафе, изнесе си чашата навън и седна на сянка да помисли. Възможността да види скоро и двамата, я радваше много. Потънала доскоро в чувства като гняв, предателство и отхвърляне, без да се брои вихрушката на пламналата ѝ наскоро страст, тя се беше опитала да не мисли особено много за семейството си — така беше по-лесно. Но всичко, което беше чула и видяла от Урания и Алексис, със сигурност я беше променило.