Выбрать главу

Беше време да се отбие при Никос. Знаеше, че му дължи някакво обяснение.

* * *

Завари го в ателието да рисува вдъхновено. Той не я чу да влиза, така че няколко минути Анна стоя безмълвно и го наблюдава. През тялото ѝ премина вълна на желание, което я свари неподготвена. Да, може би любовта, похотта, Ерос или каквото и да беше там не можеха просто ей така да изчезнат само за няколко дена. Алексис и Урания бяха успели да съхранят своята през целия си живот. Тя, естествено, знаеше, че онова, което изпитва към Никос, изобщо не можеше да се сравни с тяхната велика страст, не можеше да се сравни дори с чувствата ѝ към Макс през всичките години семеен живот. Въпреки това Анна се беше поддала на тази неудържима сила, както навярно и Макс преди броени месеци. За кратко време тя беше изгубила здравия си разум. Съвсем доброволно беше оставила тялото си в обятията на бога на любовта. Но обаждането по телефона тази сутрин и разкритията от последните няколко дена имаха силно отрезвяващ ефект.

Продължи да гледа Никос, докато той не усети присъствието ѝ. Когато накрая се обърна, лицето му светна от радост.

— Анна! — извика и се втурна към нея. — Кога дойде?

— Преди няколко минути — отговори тя, докато той плъзгаше ръце през кръста ѝ и я придърпваше към себе си. Целувката му беше нежна и истинска, но Анна се дръпна. — Липсваше ми — изрече колебливо той, но после, доловил неохотата ѝ, добави: — Какво има, Анна! Добре ли си? — хвана я за ръка и я изведе в градината.

Направи кафе и двамата седнаха под същото лимоново дърво, което им беше правило сянка в деня, когато се запознаха. И точно като в онзи първи ден говориха, пушиха цигари и похапнаха маслини с хляб и зрели домати, смокини и грозде от надвисналите над тях асми — докато слънцето не се гмурна на запад. Тя му разказа всичко, което беше научила през последните три дена, че и повече, а когато заплака, Никос я притисна в обятията си и започна да я успокоява. Двамата не спряха да говорят, докато слънцето не се скри зад хълмовете и не се появи луната. Анна му призна как неговата любов ѝ е помогнала да излекува наранената си гордост, как гръцката му страст, така неочаквано пропълзяла в сърцето ѝ, я беше разтърсила и как никога няма да го забрави. След това му каза, че след два дена на острова пристигат съпругът ѝ и синът ѝ.

Той не я пусна от обятията си. Попи сълзите ѝ с нежна целувка, отрони няколко и той, както само гръцките мъже го правят, и ѝ отговори, че разбира.

— Никога не съм допускал, че ще те имам само за себе си, Анна — добави, свел очи над поредната цигара, която свиваше. — Е, може и да е имало някой и друг шантав момент, когато съм си фантазирал, че ти ще останеш тук, но дълбоко в себе си винаги съм знаел, че притегателната сила на семейството ти е твърде силна за теб. И изобщо не те виня.

— За първи път през живота си не мислех нито за последиците, нито за това какво ще си помисли Макс — рече Анна. — Не мислех за нищо друго, освен за начина, по който се чувствам аз!

Влюбването в Никос се беше отразило много добре на Анна. Тя не изпитваше нито вина, нито съжаление за онова, което си беше позволила — единствено любов и благодарност. Беше наясно, че е нарушила всички правила. Макс също ги беше нарушил. Но пък кой изобщо пише тези правила? Кой е казал, че след като обичаш един човек, не можеш да обичаш и друг? Ето че баща ѝ беше обичал и друга жена, леля ѝ се беше привързала към друг мъж. И Анна беше повече от сигурна, че те не са единствените на света, преживели подобни неща. Ако изобщо беше научила нещо през последните няколко дена, то бе, че нищо на този свят не е абсолютно и че в крайна сметка нищо друго няма значение освен любовта. Да, тя се беше влюбила в Никос, но това не ѝ беше попречило все още да изпитва любов и към Макс. Баща ѝ беше напълно прав — любовта, агапе наистина е единственото вечно нещо на този свят, силата ѝ е безкрайна, граници за нея не съществуват. Уважавай я и тя ще ти отвърне с уважение, подхождай към нея почтено и дискретно и никой няма да пострада. Анна никога досега не си беше давала сметка, че в сърцето си има толкова много любов, която да раздава. Но този остров, Никос, Антонис, луната, морето, баща ѝ, леля ѝ — сякаш всичко изведнъж се беше съюзило, за да я накара да отвори сърцето си, да го опознае по-добре и да му помогне да започне да прощава.

— Радвам се, че не мислеше много — каза Никос, като ѝ подаде първата свита цигара.