— Аз също — отговори тя и я пое.
— Понякога е за предпочитане да изключим мозъка си и да се оставим на повелите на тялото си — продължи той. — По-добре е да имаш нещо, независимо колко мимолетно е то, отколкото от предразсъдъци да го пропуснеш.
— Имаш предвид „Не търсете луната, след като имате звездите“ ли? — усмихна се тя и вдигна очи към нощното небе.
— Бети Дейвис! — възкликна Никос и по лицето му се разля топла усмивка. — „Сега, пътнико!“ Значи знаеш този филм, така ли?
— Любимият на майка ми — отговори Анна и се наклони кокетно към него в типичен холивудски стил, за да може той да ѝ даде огънче. — Гледала съм го заедно с нея не помня вече колко пъти още от съвсем мъничка.
— О, Анна! — въздъхна той, но все така усмихнат. Хвана ръката ѝ и прошепна: — Толкова съм щастлив, че те срещнах! Ако беше станало преди години…
Анна обаче знаеше, че подобни фрази са напълно безсмислени, защото, ако се бяха срещнали преди години, щяха да бъдат две съвсем различни личности. Преди всичко тя никога нямаше да си позволи да попадне в подобна ситуация, а и тогава Никос не би я харесал и наполовина толкова, колкото я харесваше сега.
В онези години тя имаше твърде голям самоконтрол, беше прекалено сдържана, за да допусне дори в мислите си възможността да има тайна извънбрачна връзка.
— Да, знам… — продължи той, като че ли беше прочел мислите ѝ. — Глупаво е да го казвам, защото тогава сме били съвсем различни.
— За теб не знам, но що се отнася до мен самата, сега повече се харесвам — усмихна се тя.
— Аз не съм особено убеден, че съм се променил кой знае колко — рече той, облегна се назад в стола си и изпъна крака. — Винаги съм бил вманиачен в работата си, винаги съм бил безкомпромисен. И може би още съм. Никога не съм позволявал на друг човек да застане между мен и ателието ми. Сигурно затова съм сам и до днес и вероятно ще си остана до края на живота си. Но пък така ми харесва. А твоят живот е хубав, Анна, доста по-балансиран е от моя. Вярно е, че сигурно ти се налага да правиш известни компромиси, но пък имаш любов в живота си, имаш деца! А това е безценен дар, Анна! Аз винаги съм бягал от подобно сериозно обвързване, но пък изборът си е лично мой. За нищо не съжалявам!
После настъпи мълчание. Но се чувстваха добре, между тях нямаше лоши чувства. Само хубави.
Когато луната се вдигна високо над тях — толкова ярка в пълния си блясък, че осветяваше всичко и спокойно можеше да мине за нощно слънце — те решиха да скочат в колата на Никос и да отпрашат за „Черната костенурка“. Нощта на плажното парти ги чакаше и двамата изпитваха неистово желание да пият узо, да слушат песента на бузукито и да видят приятелите си Антонис и Манос.
През тази нощ те танцуваха на плажа до зори, плуваха в морето под пълната августовска луна и като същински деца си обещаха, че никога, ама никога няма да се забравят и вечно ще помнят това нощно парти.
Анна не знаеше как ще се почувства, когато види Алекс и Макс да слизат от корабчето. Нито пък беше готова за този момент. Сърцето ѝ под дългата лятна рокля биеше силно, коленете ѝ трепереха. Корабчето от Пирея се бавеше, а когато се беше опитала да се свърже по мобилния си телефон с Алекс, установи, че няма сигнал. През целия ден беше в нервно очакване. Дълго си избира тоалет за деня, после прическа, като преди това буквално се беше престарала в почистването на къщата. Беше напълнила вазите с цветя от градината и беше помогнала на леля си при приготвянето на яденето за посрещането на гостите. Тия Урания беше решила да направи спагети — пастицио — които открай време бяха любимото блюдо тук на децата.
Анна беше много по-изнервена, отколкото беше готова да си признае, но едновременно с това се вълнуваше, че скоро ще види сина и съпруга си.
— Сигурно много са ти липсвали, Анна му — обади се леля ѝ, докато бъркаше вкусния месен сос, а Анна се занимаваше с бешамела. — Очакваш ли с нетърпение Макс? — добави и погледна племенницата си да види реакцията ѝ, вероятно под влияние на разговора, който бяха водили преди време. — За първи път ли сте разделени за толкова дълго време?
— О, не, лельо! Не помниш ли, че някога идвах без него тук всяко лято, само с мама и децата!
— Да, разбира се — въздъхна Урания. — Струва ми се толкова отдавна!
— По принцип ние с Макс често сме разделени. Той пътува много по работа, свикнали сме.
— Аз пък нямам търпение да видя малкия Алекс! Сигурно много е пораснал! Щеше ми се и Клоуи да беше дошла с тях!
— И на мен — прошепна Анна и сърцето ѝ се сви. — Но тя е на къмпинг във Франция и скоро щяла да се прибере у дома. След това знае ли се… може пък да ни изненада!